Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
Шефът ме остави за малко и си замина. Малинка каза:
— Няма да ни платят нищо, то се разбра — и ме погледна обвиняващо.
— Съжалявам, но май наистина така ще стане — казах аз.
— А, нищо, нищо, не ни е за първи път да ни прекарват.
В залата, точно срещу бюрото, лежаха двама белгийци — мъж и жена. Четяха си, спокойни бяха, нищо не искаха. Обслужваше ги Катито. Тя беше определена за тях, въпреки че пари не й се полагаха, другите сестри не трябваше да ги пипат. Отляво на белгиеца лежеше наша болна, млада жена. Към 10:00 ч. тя получи силни крампи, започна да се извива в леглото и след малко ревна с глас от болките. Отгоре на всичко спонтанно повърна двукратно и изцапа леглото и пода. Една санитарка мина с парцала и пообърса. Болната продължи да реве и вие. Белгиецът стана леко неспокоен — до него плачеше и повръщаше жена, макар и непозната, все пак другар по съдба. Шефът беше в коридора, стоеше пред кафявата зала с трима белгийци вътре. Викнах го да види болната. Той каза, че всичко му е ясно. Тръгнах по коридора да търся майка й на болната, да я обърше. В същия момент гледам Форито — идва отвън с чаша кафе от кафе-машината на първия етаж, а шефът, като го видя и като се разфуча:
— Къде ходиш, бе, некадърник с некадърник! Жената се скъса да повръща и има крампи, та не се трае! Да си гледаш работата, ей, че….!!! — и вдигна крак да го срита.
Форито се сви уплашен, метна неизпитото кафе в кошче по пътя и влетя в залата. Почна нещо да бърника по апарата, но болната само още по-силно се разпищя и накрая я изключихме — цял час преди края на времето й. Залата пак се поуспокои.
Шефът се показа на вратата и пак ме повика. Отведе ме по-нататък в коридора, близо до кабинета си, но не влязохме вътре.
— Искам да ми кажеш на кой си го давала туй да го четат.
— Няма значение.
— Аз знам, че си го давала на Станчев и…
— Не съм! — вметнах аз
— … и на Писалев. Те ми казаха. Станчев е говорил с тебе.
Доядя ме на Станчев и Писалев. За какво са пели в дует пред шефа? Детска градина! Моля другарко, това другарче ни учи на лоши работи! Все още използвам думата другарка за учителка. По мое време учителите бяха другари и другарки, както сега са господа и госпожи. Както и да е. То и ние с мъжа ми се държим за ръчичка като деца от детската градина, но ако бяхме на мястото на тия двамата, нямаше гък да кажем кой какво ни е казал или чел. Щяхме най-вероятно да подкрепим влезлия в неравен бой. А те!
— Какво искате сега?
— Да ми кажеш на кой още си го давала!
— Няма!
— Давала си го, нали?
— Хайде, стига вече! Омръзна ми!
— И на мен ми омръзна! До гуша ми дойде! Ще те уволня, така да знаеш, окото ми няма да мигне!
— И моето няма!
— Абе ти много устата си станала!
— И така да е, к’во сте се хванали с мене? Гледайте си работата!
— Ще те уволня, чуваш ли!
— Добре де, разбрах! Тогава ще си поговорим на едно друго място.
— Какво друго място?
— В съда, разбира се!
— Ти си ходи в съда, като ти се ходи, аз нямам работа в никакъв съд!
— Ще видим.
И пак се разделихме, само за да се срещнем за следващия рунд след 10-тина минути.
Шефът се обади от кабинета си, пак аз вдигнах слушалката:
— Хемодиализа, Боянова.
— Уволнена си!
— Нещо ново?
— Излез в коридора да ти кажа.
Преди да изляза, казах на Катито и Генито:
— Шефът току-що ме уволни! Сигурно ме вика да ми връчи заповедта. Ще си заминавам, то се видя.
Излязох в коридора и пресрещнах шефа, който се провикна отдалеч:
— А, ма Боянова, ти и до МВР-то си писала, ма? — доближихме се.
— Да, писах, защо?
— Щото ми се обадиха ей-сега да ме питат, затова.
— И вие им казахте, че всичко е наред, нали?
— Така им казах, я, че как иначе?
Представих си как го е казал — „най-отговорно ви заявявам“ и т.н. А може да е казал и нещо обидно по мой адрес — некадърна сестра (нали това успя да измисли в безсилието си), въобразява си, нещо не е наред жената, ще я уволняваме — такива неща.
— Май наистина ще се срещнем в съда. Давайте ми заповедта за уволнение и да свършваме.
— Каква заповед искаш, бе?
— Ами нали съм уволнена, бе?
— Уволнена си, да! Веднага си заминавай!
— Нямам писмена заповед. Като я получа, веднага си тръгвам, доц. Фонев!
— Тръгвай си, тръгвай си, ще я имаш!
— Не е такъв редът, съжалявам. Първо заповедта, после заминаването.
И си влязох в залата, че от разправии все навън стоях този ден. Имаха право колежките да се сърдят.
В следващия миг на вратата се показа колежката от кафявата зала, пенсионирана сестра, която работеше при професора и се оплакваше, че за 100 лв. на месец му е и сестра, и секретарка, и санитарка. Тя се обърна към мен: