Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Няма защо да чакате повече — каза служителката от личен състав, като ми даде номерче от молбата. — Главната сестра ще мине и ще го подпише, тя всеки ден минава.
И аз си излязох.
Двадесет и девета глава
Днес е 30 юни. И двамата с мъжа ми ходихме на разходка, само че в различни посоки — аз нагоре, той надолу. Пътеките бяха малко кални от вчерашния дъжд. Като дръпнех клон да си откъсна черници, ме наръсваше ситен дъждец. На връщане, точно на улицата до блока ни имаше страшна караница. Един светлокос мъж в мръсни дрехи гонеше някакъв съвсем опърпан циганин клошар и доста се беше вживял в ролята си на ку-клукс-кланаджия, защото тъкмо вдигаше един голям камък над главата си да го запрати по „черньото“. Хора бяха наизлезли по балконите да зяпат сеира. Наблизо стоеше една пълна циганка със стара бебешка количка до нея, натоварена с боклуци от контейнерите. Попитах я:
— Какво става? Онова момче там от вашите ли е?
— Не е мое момче — каза тя. — Оня го гони, ‘щото е наркоман. Иска да го убие.
Като чух това, подвикнах към няколко души на първия етаж:
— Извинете, някой от вас обаждал ли се е на полицията?
Една жена отговори:
— Обадихме се, ама още ги няма. Тия от половин час викат и се гонят, ще вземе да стане някоя беля.
— И аз отивам да се обадя тогава.
Прибрах се и звъннах в нашето районно на моите големи приятели там, дето ме държаха два часа права в коридора, като получиха сигнала за нелегалното диализиране на чужденците, а после се обаждаха на шефа да питат има ли такива работи. Все едно най-учтиво да питаш крадеца вярно ли е, че е откраднал нещо. Оттатък се чу някакъв вял мъжки глас. С властен глас на шеф казах:
— Обаждам се от еди кой си квартал. Известно ли ви е какво става тук в момента?
Не им беше известно, разбира се.
— Как може! Двама се гонят и викат, единият държи ей-такъв камък и цели другия, целият квартал е наизлязъл да гледа сеир. От половин час вече. Говорих с хората, казаха, че се били обадили във вашето районно. Бързо пращайте кола! Нямам намерение утре по новините да слушам, че в квартала ни е станало убийство.
— Един момент, моля, аз съм само дежурен — каза онзи оттатък.
След малко се обади пак:
— Ало, колата е тръгнала.
— Добре — казах аз вместо благодаря и затворих.
Малко след това мъжът ми се върна и му разказах за случая.
— Кой знае за каква шефка ме взеха! Обикновените граждани не се обаждат по този начин, нали?
— Аз нали ти казах, че не сме обикновени граждани?
Но след малко, като рече да влезе в интернет и видя, че пак няма връзка, почна да вика и да се оплаква пред мен от провайдерите, че вечно им е лоша връзката, че му крадат от акаунта и нищо не може да им каже.
— Ами напиши една жалба до шефа им с копие до вестниците.
— Да, бе, само да си опъвам нервите. И без това съм достатъчно изнервен. Ти, ако искаш, им напиши. Аз нямам нерви да се занимавам с оплаквания.
— К’во ме направи ти, бе? Аз да не съм ти Маргарита Михнева!
— Знаеш ли какво? — сети се мъжът ми. — Днес е последният ден на юни. Кога ще се запишеш на личен лекар?
— Ау, вярно! Тръгвам веднага.
От три месеца бях останала без личен лекар. Историята е кратка. Първият ми личен лекар беше много добър кардиолог, но имаше много пациенти и винаги се чакаше дълго пред кабинета му. В края на декември реших да го сменя, подмамена от реклами, разлепени в болницата ни. Лекарката, при която се насочих втория път, имаше кабинет в нашата болница, а пациентите й бяха на минимума. Един път ходих при нея — трябваха ми бележки за хепатит и СПИН. Беше през февруари. Нямаше никой пред кабинета. Прие ме, разговаряхме спокойно. Много приятна жена, но след още месец на вратата на кабинета й се появи съобщение, че е прекратила договора си със Здравната каса, да сме се пренасочели към друг личен лекар. През една врата от нея имаше друга лекарка. Направо почуках при нея и обясних положението си.
— Или цялото семейство, или никой — каза тя.
— Трябва да говоря с мъжа си.
Първо казах на старшата. Не бива да поставят такива условия, беше мнението й. После мъжът ми се ядоса:
— Имам си лекар, не ми се разправя сега да се записвам при друг. Пък и не ми трябва лекар!
— Може да ти потрябва и ще видиш, като виснеш пред кабинета му или ти каже, ела другата седмица.
Но той не отстъпи, колкото и да го убеждавах. Така три месеца стоях без личен лекар. Днес предобед отидох при един лекар, бях си го набелязала от рекламите му върху витрината на най-близката аптека:
— Добър ден. Идвам да се запиша.
— Приятно ми е, д-р Стойчев.