Магическо кралство за продан. Продадено

Какво ставаше?

Асансьорът спря на петнайсетия етаж, вратата се отвори и той излезе в коридора. Само крачка в ляво и той се озова пред стъклените врати в приемната на офисите на компанията Холидей и Бенет. Вратите бяха отворени, той ги блъсна и влезе.

Майлс Бенет се обърна към него от бюрото на рецепцията с купчина книжа в ръце. Той зърна Бен и изпусна книжата на пода.

— Док! — прошепна той.

Бен не можеше да повярва на очите си. Пред него стоеше Майлс, но не този Майлс, когото беше оставил. Този Майлс бе само подобие на онзи. Не беше просто пълен, а бе подпухнал, лицето му бе почервеняло като на човек, който пие много, тъмната му коса бе посивяла и оредяла, бръчки бяха набраздили лицето му като офорт.

Изумлението в погледа на партньора му отстъпи пред нескривана омраза.

— А-а — Док Холидей — Майлс произнесе името му с неприязън. — Бог да ме убие, ако не е старият Док.

— Здравей, Майлс — поздрави той и му протегна ръката.

Майлс не я пое.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам, че това си ти. Мислех си, че никога повече няма да те видя — и че никой няма повече да те види. Дявол да го вземе, мислех, че отдавна си в ада и се пържиш в огъня, Док.

Бен се усмихна объркан.

— Хей, Майлс, та не е минало чак толкова време.

— Не е ли? За теб десет години не е ли много време? Десет проклети годинки? — Майлс се усмихна, като видя слисаното лице на Бен. — Да, така е, Док — десет години. Нищо не чухме за тебе цели десет години, включително и аз, твоят партньор, ако си забравил! — Той преглъщаше и едва си намираше думите.

— Ти си една жалка отрепка! Сигурно не знаеш какво се получи, след като замина за твоя вълшебен свят? Е, ще ти кажа, Док. Ти фалира! Загуби всичко!

Бен усети как тръпки го побиват.

— Какво?

— Да, всичко, Док — Майлс се облегна на бюрото. — Това става, когато някой бъде юридически признат за мъртъв — вземат ти всичко и го дават на наследниците или на държавата! Не помниш ли законите, Док? Не помниш ли как се прилагат? Въобще помниш ли нещо, по дяволите?

Бен клатеше глава и не можеше да повярва на ушите си.

— Нима са минали десет години?

— Винаги си загрявал бързо, Док — Майлс не скриваше презрението си. — Великият Док Холидей, прославеният съдебен следовател. Колко случая си спечелил, Док, в колко битки си оцелял? Е, вече няма значение. С всичко е свършено. Всичко е минало — по бузите му се виждаха пукнати червени кръвоносни съдове. — Ти вече нямащ място и в тази фирма. Вече си ненужна вехтория.

Бен се обърна и погледна надписа на входа. Той гласеше „Бенет и компания“.

— Майлс, стори ми се само няколко седмици… — започна да заеква Бен безпомощно.

— Седмици ли? О, върви по дяволите, Док! — Майлс се беше разкрещял. — Всички онези дракони в съдебната система, които си мислеше да погубиш, всичките вещици и зли магьосници на несправедливостта, които искаше да заловиш и накажеш — защо, по дяволите, не остана да го направиш? Защо трябваше да оставиш всичко тук заради твоята проклета вълшебна страна? Ти не беше отстъпник преди, Док. Бе твърде упорит, за да отстъпваш. Може би затова беше толкова добър адвокат. А ти знаеш, че беше добър. Беше най-добрият, когото съм познавал. Беше способен на всичко. Бях готов да пожертвам дясната си ръка, за да ти помогна. Толкова се възхищавах от теб. Но не, ти не можеше да живееш в този свят като всички, трябваше ти свой собствен свят! Ти напусна кораба и ме остави на плъховете! Точно това стана, знаеш го. Плъховете изпълзяха от дупките си и обсебиха всичко — скупчиха се като около старо сирене. Не можах да се справя сам! Опитвах се, но клиентите търсеха теб. Бизнеса не вървеше без теб и всичко отиде по дяволите!