Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
— Ела малко тук.
— Кажи, сестра.
— Така ли се прави дезинфекция на кофички?
— Старшата така каза.
— Точно така ли ви каза, да ги пълните до половината? Ами нали целите трябва да се дезинфекцират в разтвор, и капаците, и всичко? Най-опасни са капаците, а те са на сухо, виж ги! Кофичките трябва да бъдат натопени целите в някакъв дълбок съд.
— Ами че къде го тоя съд? Да ни направят една голяма вана, пълна с дезинфекционен разтвор, тогава ще ги киснем целите. Ми то няма и място никакво, глей к’ва теснотия е.
— Знам, аз писах на главния, белким направят ремонт някакъв, преустройство. Аз ти казвам как трябва да бъде, да знаеш, щото в един център като нашия, само че в Америка, открили, че всичко друго било наред, само кофичките не били добре дезинфекцирани, затова се разнасял хепатит. Аз и това писах на главния. Ти сега можеш ли да кажеш коя кофичка от кой болен си я взела?
— Ама сестра, ние к’во сме виновни?
— Не сте виновни, ама ако мине проверка, може точно вас да изкарат виновни за всичко. Нали знаеш, като има съкращения, откъде почват първо?
Сега пак да върна сцената с шефа на бюрото и аз срещу него.
— Трябва да прочетете отговора ми до главния и тогава да говорим.
Той се ядоса:
— Ще го прочета. Дай сега тука да ми отговориш на един-два въпроса.
— Да?
— Първо, да знаеш, че големи глупости си писала, така да знаеш!
— По-конкретно?
— Кога съм се оправдавал с липса на финансови средства?
— Ами много пъти сте се оплаквали, че няма пари, все няма пари!
— Глупости! Не съм се оплаквал!
— Добре, признавам, не мога да го докажа директно. Защо обаче болните си носят чаршафите, левкопласта, ампулите…
— Я да млъкваш! К’во си мислиш ти, ма, да не си мислиш, че си най-кадърната сестра в това отделение? Ти си най-некадърната сестра, така да знаеш! По-некадърна си даже от Дичева! — Дичева погледна намръщено отстрани, но нищо не каза.
— Сега ли се сетихте, че съм некадърна? 16 години не се сетихте, а? И през януари не се сетихте, а щях да убия човек! Това са персонални нападки! Говорете по същество!
— Ще ти дам едно същество!
— Стига с тия обиди!
— Тебе все са те обидили!
— Защо, не може ли да имам достойнство и аз?
— По-нататък — заглушавал съм бил гласове на подчинени, които казват неприятни истини! Какви истини, бе, пълни глупости! И оня път к’во се беше заяла с д-р Скорчева, на жената не й издържаха нервите, знаеш ли как рева после!
— Я по-полека! Сигналът ми беше за хепатита! За хепатит С беше! Бий самара, да се сеща магарето. Оплаквах се от Скорчева, за да ви кажа за Никифор!
— А, изплю камъчето! Значи заради него, нали?
— Не заради него, а заради престъпното му поведение!
— Лъжи! Само лъжи разправяш! И тия лесни печалби! Ставай, ела пак оттатък.
— Само да не ме овиквате пред болните?
— Няма, ела.
Спряхме пред вратата на залата. Шефът викна към Генката:
— Гени, ти да си вземала някакви пари на ръка? — пак беше ехиден, както обикновено.
— Не съм, доц. Фонев! — покорно отговори Генито и го погледна невинно като детенце пред тати.
— Няма и да вземеш — добавих тихо аз и видях как лицето й внезапно смени изражението си от открито и дружелюбно към обидено и озлобено.