Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)
- Автор: Стоянова Рени
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)». Краткое содержание книги:
На 29-ти май бях на работа от 7:00 до обяд. Сутринта носех банички:
— Да ви се похваля! Синът ми днес заминава за Америка на студентска бригада.
— Браво! Да ти е жив и здрав — казаха колежките, по-точно една каза едно, друга — друго и всички се пресегнаха да си вземат от скромната почерпка.
Само старшата отказа:
— Не, благодаря, не съм гладна.
Тя иначе винаги е гладна, затова си помислих, май има нещо, май нещо се сърди.
Още като влизах, ми направи впечатление, че са сложени нови кошчета за боклук и над тях червени лепенки с някакъв код. Нещо са ги юрнали, ама винаги започват от боклука. Старшата беше много сериозна тази сутрин. Държеше някаква нова канцеларска книга с корици. Оказа се, че били нови инструкции по охрана на труда. Каза на всички ни да се разпишем, макар че се бяхме разписвали за тази година в старата книга по охрана на труда.
Колежките изпълнително се изредиха и си сложиха подписите, а аз рекох:
— Може ли първо да прочета инструкциите? На мен никой не ми е чел инструкции.
— Много добре ги знаеш — сопна се старшата. — Ръкавици, очила. За работа с кръв.
— Очила ли? Какви очила?
— Сега ще ви раздам по едни предпазни очила. С тях ще включвате и изключвате болните. — И ни раздаде пластмасови очила. Дотогава само една от младите сестрички ползваше такива в жълтата зала — беше си ги купила сама.
Старшата ми остави книгата да прочета инструкциите в нея. След като включихме болните, им хвърлих едно око и веднага отидох при нея:
— Не мога да се подпиша. Това не са инструкции.
— Как да не са?
— Ами така, не са. Ти чете ли ги да видиш?
Мълчи.
— Това са само инструкции как се дават инструкции. Те са за тебе, старша. Аз си искам инструкциите.
Ядоса се видимо, дръпна книгата от ръцете ми:
— Добре, не се подписвай! — и се сети за друго: — Здравната ти книжка не е заверявана от две години!
— Ами че тя нали стои при тебе? Не си ми я давала, не съм я заверявала.
— Ето ти я. Веднага слез в рентгена. Оттам — на кожен. После заключение от интернист.
В рентгена ми удариха печат, без дори да ме впишат в журнала си. Пред кожния се проведе следния диалог:
— Имате ли някакви обриви?
— Да ви кажа, имам гъбички по ноктите на ръцете, ето на.
Без да погледне към мен, кожният пише в журнала името ми и срещу него — санус (лат. здрав, в мъжки род, в женски е сана). Бие ми печата, благодаря и се връщам в отделението. Д-р Веждов се носеше плавно из коридора с цигара в ръка. Помолих го за подпис като интернист, а той, сякаш не ме е чул, попита:
— Боянова, ти си била дъщеря на Савов, ма?
— Не, Савов не ми е баща, но са приятели с баща ми, защо?
— А-а, аз разбрах, че си на Савов. Аз Савов много добре го познавам.
Поднесох му книжката и химикалка да се подпише. Влязохме в манипулационната, той изтръска пепелта в мивката, без дори да пусне водата и ми подписа, без да ме пита изобщо дали имам оплаквания.
Връчих книжката на старшата и се върнах в залата. Телефонът звънна, вдигнах го:
— Хемодиализа, Боянова.
— Боянова, ела за малко, че ми трябваш! — каза с раздразнен глас шефът.
— Не мога, доц. Фонев!
— Абе ти чуваш ли, като ти казвам, ела веднага в кабинета ми!
Внимателно затворих.
— Шефът ме викаше — казах на Генката до мен. — Ама има да чака. Затворих му телефона.
— Хайде, бе! Без майтап?
— Да, бе!
В следващата минута шефът се появи на вратата на залата:
— Боянова, излез в коридора!
От коридора влязохме в манипулационната. Дичева нещо шеташе — този месец тя беше стационарна.
— Дай да седнем тука — каза шефът с измамно благ глас.
Седнахме на бюрото един срещу друг. Това беше неголямо дървено бюро, боядисано с бяла блажна боя. Можехме да се прегърнем, ако протегнехме ръце, но аз си бях свила моите, а той си беше облегнал само лактите. Държеше сигнала ми „Опасност от заразяване“.
— Искам да те питам нещо за тая работа.
— Добре, питайте ме, но първо ми кажете, чели ли сте отговора ми до главния.
— Какъв отговор?
— Ами той ме накара да му дам писмени обяснения във връзка с тая работа.
— Не съм го чел.
Оттогава мина месец време, но все си мисля, че нашият завеждащ още не е чел отговора ми. Няма и да го прочете. Едва ли изобщо някой го е чел. Главният вероятно го е скрил някъде. Иначе как щяха да минат проверките, без да открият нищо нередно? В отговора ми аргументирано бяха изтъкнати две обстоятелства, неиздържани дори българска проверка. Едното беше рутинното приложение на недопустима от медицинска гледна точка практика — диализиране на заразени и незаразени болни на едни и същи апарати. Не инцидентно, а именно рутинно! А другото — липса на подходящо помещение за дезинфекция на кофите, които използвахме, а те бяха два вида, 20-литрови за изхвърляне на системите при изключване и 5-литрови с капак и дупчица на него — за изливане на промивната течност от линиите при включване. И двата вида кофи редовно се зацапваха с кръв и после се смесваха в едно тясно, тъмно и мухлясало помещение, където мивката редовно беше запушена, понеже санитарките плакнеха в нея парцалите, с които миеха пода. На същата мивка се миеха и хирургически инструменти, използвани при поставяне на съдов катетър и после в едни пластмасови легенчета се киснеха отстрани на мивката. Имаше два рафта, но за кое по-напред — десетина големи кофи, двайсетина малки, туби с дезинфектанти, накъсани парцали за бърсане на апаратите. Санитарките топяха парцалите в легенчето с накиснати инструменти, изстисваха ги и ги разнасяха по апаратите, малко преди изключване. В това помещение просто нямаше физическа възможност да се прави дезинфекция на толкова много пособия за работа, някои от които доста едри на размери. На 29-ти май, малко преди разговора с шефа, за който започнах да разказвам и след малко пак ще го продължа, надникнах в това помещение с размери има няма 2 на 3 метра и видях, че малките кофички са наредени една до друга по двата рафта и по земята, напълнени до половината с някакъв дезинфекционен разтвор. Повиках едната санитарка: