Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Значи, искаш да им намеря скривалище? — попита тя.
— Съжалявам, че те въвличам в това, Ерика — отвърна той. — Но не се сещам за друг, който да познава толкова много хора с летни вили.
— Не знам, Микаел. Всъщност не знам.
— Не можем да ги изоставим, Ерика. Лисбет е простреляна. Положението е отчайващо.
— Щом е простреляна, трябва да отиде в болница.
— Но отказва. Иска на всяка цена да защити момчето.
— За да нарисува убиеца на спокойствие.
— Да.
— Отговорността е твърде голяма, Микаел, рискът също. Ако нещо се случи с тях, пада на нашите плещи, а това ще смачка вестника. Не е наша работа да се занимаваме със защита на свидетели. Това е полицейска материя — представи си само колко криминоложки и психологически въпроси могат да повдигнат онези рисунки. Трябва да има друго решение.
— Със сигурност, ако си имахме работа с друг човек, не с Лисбет Саландер.
— На моменти така ми писва вечно да я защитаваш.
— Просто се опитвам да гледам реалистично на ситуацията. Институциите са изложили живота на Аугуст Балдер на опасност и знам, че това вбесява Лисбет.
— И според теб ние трябва да се намесим?
— Притиснати сме до стената. Тя е бясна и е някъде там навън, няма къде да отиде.
— Ами заведи ги в Сандхамн.
— Двамата с Лисбет сме твърде свързани. Ако се разчуе, че е тя, веднага ще тръгнат да търсят на моите адреси.
— Окей тогава.
— Какво?
— Ще намеря нещо.
И сама не вярваше, че го каза, но така ставаше с Микаел — помолеше ли за нещо, не можеше да му откаже и знаеше, че и с него беше така. Би сторил за нея какво ли не.
— Чудесно, Рики. Къде?
Тя се опита да измисли, но не ѝ хрумваше нищо. В главата ѝ цареше пълно затишие. Не изникваше нито име, нито човек, сякаш внезапно я бяха лишили от цялата ѝ мрежа от контакти.
— Трябва да помисля — каза му.
— Мисли бързо, после дай адреса и указания за пътя на Андрей. Той знае какво да прави.
Ерика реши да излезе, за да помисли на спокойствие. Спусна се по стълбите и се озова на „Йотгатан“, запъти се към „Медборярплатсен“, а през това време имената едно след друго прелитаха през главата ѝ, без нито едно от тях да ѝ се стори подходящо. Залогът беше твърде голям, откриваше грешки и недостатъци у всички, за които се сетеше, или пък не желаеше да ги излага на риск и да ги обременява с проблема, може би защото самата тя не бе наясно със себе си. От друга страна… това беше едно малко момченце, а го обстрелваха, пък и тя бе обещала. Трябваше да измисли нещо.
В далечината виеше полицейска кола. Ерика извърна очи към парка и метростанцията, после погледна нагоре към джамията на възвишението. Подмина я млад мъж, който стискаше някакви книжа, сякаш ги пазеше от някого… и тогава внезапно се сети: Габриела Гране. Отначало името я озадачи. Габриела не беше близка приятелка, а и работеше на място, където категорично не биваше да се нарушават никакви членове на закона. Така че не, идеята не струваше. Габриела щеше да изложи работата си на риск със самото обмисляне на предложението. И все пак… мисълта не напускаше Ерика.
Габриела не беше просто рядко добър и отговорен човек. В главата на Ерика изплува спомен. Беше лято, призори, след празненство с раци във вилата на Габриела в Ингарьо. Двете седяха в хамак на една тераса, загледани във водата в пролуката между дърветата.
— Тук искам да избягам, когато хиените ме погнат — бе казала Ерика, без да е съвсем наясно за какви хиени намекваше.
Навярно се беше чувствала уморена и потисната в редакцията, а нещо в онази къща я бе накарало да я възприема като хубаво място за отстъпление.
Намираше се на ниско възвишение и бе защитена от чужди очи от дърветата и склона, при това Ерика много добре си спомняше как Габриела ѝ отвърна, че приемала думите ѝ като обещание, след което добави: „Когато хиените нападнат, ще си добре дошла тук, Ерика“, та сега тя се замисли над това и се зачуди дали все пак да не ѝ се обади.
Може и да беше нахално от нейна страна, ала реши все пак да опита, така че отново прегледа контактите си и пак се качи в редакцията, за да позвъни от криптираното редфон приложение, с което Андрей бе снабдил и нея.
Глава 18.
22 ноември
Габриела Гране тъкмо щеше да влиза на светкавично свикано заседание с Хелена Крафт и работната група от тайната полиция относно ненадейната драма на „Свеавеген“, когато личният ѝ мобилен телефон избръмча, и макар да беше бясна, а може би и тъкмо затова, тя вдигна мигновено.