Онова, което не ме убива

Микаел Блумквист тихо изруга. Стоеше на „Свеавеген“, недалеч от тялото на мъртвия и от огражденията, поставени от полицаите, пристигнали първи на мястото. Бе действал трескаво, откакто Лисбет се бе обадила предишния път. Беше се метнал в едно такси и по време на пътуването бе сторил всичко по силите си, за да предотврати излизането на момчето и управителя на улицата.

Успя само да се свърже с друга служителка от Кабинета за деца и младежи „Один“ на име Биргита Линдгрен, която се втурна към стълбището само за да види как колегата ѝ се просва до вратата със смъртоносен куршум в главата. Когато Микаел пристигна десет минути по-късно, Биргита Линдгрен не беше съвсем на себе си, но заедно с друга жена на име Улрика Франсен, която вървяла към издателство „Алберт Бониерш“ по-нагоре по улицата, дадоха на Микаел сносно описание на развоя на събитията.

Ето защо още преди телефонът да звънне отново, той бе разбрал, че Лисбет е спасила живота на Аугуст Балдер. Знаеше също, че тя и момчето пътуват с кола и шофьор, който едва ли изгаря от желание да им помага, не и при положение че той самият е бил обстрелван. Преди всичко обаче Микаел бе съзрял кървавите петна по тротоара и улицата и макар сега след разговора да се бе поуспокоил, пак беше силно разтревожен. Лисбет говореше с отпаднал глас и въпреки това — не че всъщност се учудваше — нямаше да се откаже, беше голям инат.

Макар навярно да бе простреляна, настояваше тя самата да скрие момчето и това може би беше разбираемо с оглед на миналото ѝ, но дали той и вестникът наистина трябваше да ѝ помагат в тази работа? Колкото и героично да се бе проявила на „Свеавеген“, в тесен юридически смисъл това със сигурност щеше да се възприеме като отвличане. Не можеше да ѝ съдейства. Вече си имаше неприятности с медиите и прокурора.

И все пак ставаше въпрос за Лисбет, а той ѝ беше обещал. Дявол го взел, много ясно, че ще ѝ помогне, въпреки че Ерика ще обезумее и бог знае какво ще направи. Пое си дълбоко дъх и извади телефона си. Но не успя да набере никакъв номер. Чу да го вика познат глас. Беше Ян Бублански. Ян бързаше по тротоара, изпаднал в нещо, което би следвало да се възприема като състояние на пълен разпад, а до него вървяха криминален инспектор Соня Мудиг и висок, поддържан мъж над петдесетте, който, би трябвало да е професорът, когото Лисбет бе споменала по телефона.

— Къде е момчето? — изпъхтя Бублански.

— Изчезнал е на север с голямо червено волво, някой го е спасил.