Онова, което не ме убива

— Трябва да си свалиш ризата — каза на момчето отпред.

— Какво?

— Трябва да омотая рамото си с нещо чисто.

— Окей, но…

— Без глупости.

— Ако ще ви помагам, трябва поне да знам защо ви гонят. Престъпници ли сте?

— Мъча се да защитя това момче, толкова е просто. Някакви свине са го погнали.

— Защо?

— Не те засяга.

— Значи, не ти е син.

— Не го познавам.

— Тогава защо му помагаш?

Лисбет се поколеба.

— Имаме общи врагове — заяви тя и тогава момчето с неохота и известни затруднения се зае да изхлузва своя пуловер с шпиц деколте, докато управляваше колата с лявата ръка.

После разкопча ризата, издърпа я и я подаде на Лисбет, която започна грижливо да я омотава около рамото си, хвърляйки пореден поглед към Аугуст. Сега той седеше странно неподвижен, загледан в тънките си крачета със застинало изражение, и тогава Лисбет отново се зачуди какво да предприеме.

Разбира се, можеха да се укрият в дома ѝ на „Фискаргатан“. Никой освен Микаел Блумквист не знаеше адреса, а апартаментът не можеше да се проследи чрез името ѝ в разните обществени регистри. Но не искаше да поема рискове. Имаше време, в което бе най-известната откачалка в кралството, а преследвачите на момчето явно умееха да извличат информация.

Освен това не беше невероятно някой на „Свеавеген“ да я е разпознал и полицията вече да я издирва под дърво и камък. Нуждаеше се от ново скривалище, което да не е свързано с никоя от нейните самоличности, а за целта ѝ трябваше помощ. Но откъде? От Холгер?

Бившият ѝ попечител Холгер Палмгрен се бе възстановил от мозъчния си удар почти напълно и сега живееше в двустаен апартамент на площад „Лилехолмсторет“. Холгер бе единственият, който действително я познаваше. Щеше да бъде непоклатимо лоялен и да стори всичко по силите си, за да ѝ помогне. Само че беше вече стар и плашлив и не искаше да го въвлича, без да е абсолютно необходимо.

Следваше, разбира се, Микаел Блумквист и всъщност с него нямаше проблем. При все това се въздържа да го потърси отново — може би тъкмо защото с него нямаше проблем. Той беше адски добър, коректен и прочее простотии. Но, по дяволите… не можеше да го кори за това, поне не много. Обади му се. Той вдигна само след един сигнал, звучеше страшно притеснен.

— Боже, как се радвам да чуя гласа ти. Какво стана?

— Сега не мога да разказвам.

— Казват, че сте простреляни. Тук има петна от кръв.

— Момчето е добре.

— А ти?

— Окей съм.

— Значи си простреляна.

— Ще трябва да почакаш, Блумквист.

Тя погледна към града и установи, че вече са точно при Вестербрун. Обърна се към момчето, което шофираше.

— Спри на спирката там.

— Ще слизате ли?

— Ти ще слезеш. Ще ми дадеш телефона си и ще изчакаш отвън, докато си довърша разговора. Схвана ли?

— Да, да.

Той я изгледа уплашено и ѝ даде мобилния си, спря и слезе. Лисбет продължи разговора.