Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Но разбра, че едва ли ще успее — затова пък… Едно голямо волво пълзеше покрай тях и ето че тя скочи. Сграбчи момчето, втурна се към колата, отвори рязко вратата и се хвърли вътре заедно с него.
— Карай! — кресна тя и в същия миг забеляза, че на седалката шурти кръв, или от нея, или от момчето.
Якоб Каро беше на 22 години, горд притежател на волво ХС60, което бе закупил на изплащане с баща си за гарант. Сега беше на път към Упсала, за да обядва със своите братовчеди, чичо си и съпругата му, и чакаше с нетърпение да ги види. Копнееше да им разкаже, че е получил място в А-отбора на ФК „Сирианска“.
По радиото свиреха „Събуди ме“ на Авичи и той си барабанеше с пръсти по кормилото, подминавайки Концертната зала и Висшето училище по търговия. По-надолу по улицата ставаше нещо. Хора търчаха в различни посоки. Един мъж крещеше, а колите ту тръгваха, ту спираха, затова той намали скоростта, без да се тревожи особено. Ако бе станал инцидент, навярно можеше да се прояви. Якоб Каро беше човек, който непрекъснато мечтаеше да стане герой.
Този път обаче се изплаши не на шега и навярно това се дължеше на мъжа вляво, който, с вид на войник в нападение, побягна право през пътното платно. В движенията му се долавяше нечувана бруталност и Якоб тъкмо се канеше да натисне газта до дупка, когато усети мощен тласък откъм задната врата. Някой се намъкваше вътре и той изрева нещо нечленоразделно. Ала натрапникът — беше младо момиче с дете — само му кресна в отговор:
— Карай!
За миг се поколеба. Кои бяха тези хора? Може би искаха да го оберат и да отмъкнат колата. Бе неспособен да разсъждава трезво. Цялата ситуация беше налудничава. После обстоятелствата го заставиха да действа. Прозорецът отзад се строши. Някой стреляше по тях и тогава той бясно натисна газта и с разтуптяно сърце пресече на червено кръстовището към „Уденгатан“.
— Какво става? — викна той. — Какво се е случило?
— Тихо! — изсъска му момичето и в огледалото за обратно виждане той забеляза как тя бързо, с отработени движения, подобно на медицинска сестра, опипваше малко момче с големи, изплашени очи и едва тогава установи, че там отзад не само бе осеяно с натрошени стъкла. Имаше и кръв.
— Прострелян ли е?
— Не знам. Просто карай, карай. Или не, свий наляво там… Сега!
— Окей, окей — отвърна той, уплашен до смърт, зави рязко наляво по „Ванадисвеген“ и отпраши с висока скорост навътре във Васастан, докато се чудеше дали ги преследваха и дали някой пак щеше да стреля по тях.
Приведе глава към кормилото и усети течението откъм счупения прозорец. В какво, по дяволите, го бяха въвлекли и кое беше момичето? Погледна я в огледалото. Беше чернокоса, цялата в пиърсинги, с мрачен поглед и за миг изпита усещането, че за нея той не съществува. После обаче тя промърмори нещо, което звучеше почти радостно.
— Добри новини? — попита я.
Тя не отговори. Вместо това свали коженото си яке с рязко движение и хвана бялата си тениска, после… какво правеше, по дяволите? Разкъса тениската си с внезапно дръпване и остана чисто гола от кръста нагоре, без сутиен или нещо друго, и за част от секундата той се втренчи объркано в гърдите ѝ, които стърчаха право напред, и преди всичко в кръвта, която се стичаше по тях като малка рекичка по посока на корема и джинсите.
Момичето бе улучено някъде под рамото, недалеч от сърцето, и кървеше обилно, а тениската — сега се досети — щеше да използва за превръзка. Здраво и стегнато омота раната, за да спре потока от кръв, после отново си навлече коженото яке. Изглеждаше нелепо самонадеяна, а с кръвта, попаднала и по бузата и челото ѝ, напомняше на рисунка от бойно поле.
— Значи, добрата новина беше, че си простреляна ти, а не момчето — каза той.
— Нещо такова — отвърна тя.
— Да те откарам ли в Каролинския?
— Не — отвърна тя.
Лисбет бе открила и входяща, и изходяща дупка, куршумът трябва да бе минал право през предната страна на рамото ѝ. Раната кървеше обилно и пулсираше, усещаше я чак в слепоочията си, ала не вярваше да се е спукала някоя артерия. Иначе щеше да е по-зле. Поне така се надяваше и отново погледна назад. Логично бе убиецът да е разполагал с кола за бягство в близост. Изглежда, обаче никой не ги преследваше. Надяваше се да бяха потеглили достатъчно пъргаво и бързо погледна надолу към момчето Аугуст.