Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Кой е? — попита той.
— Саландер — отвърна гласът и тогава той се усмихна широко.
— Лисбет, ти ли си?
— Млъквай и слушай — каза тя и той се подчини.
Движението се бе пооблекчило, та Лисбет и таксиметровият шофьор, млад мъж от Ирак на име Ахмед, който бе видял войната отблизо и загубил както майка си, така и двамата си братя в терористична атака, вече бяха излезли на „Свеавеген“ и минаваха покрай Стокхолмската концертна зала. Лисбет, на която не ѝ харесваше да седи и да се вози пасивно, изпрати още един есемес на Торкел Линден и направи опит да се обади на някого от персонала на „Один“, някой, който би могъл да изтича навън и да го предупреди. Нищо не постигна и изруга на висок глас с надеждата, че Микаел ще се справи по-добре.
— Паника, а? — обади се Ахмед отпред.
— Да — отвърна Лисбет и тогава Ахмед мина на червено и я накара да се усмихне за миг.
След това се съсредоточи изцяло върху метрите, които оставяха зад себе си, а по-напред и вляво долови очертанията на Висшето училище по търговия и на Градската библиотека на Стокхолм. Не оставаше много и тя се загледа в номерата на улицата от дясната страна, съзря адреса и — слава богу, никой не лежеше мъртъв на тротоара. Беше най-обикновен мрачен ноемврийски ден, нищо повече, хората се отправяха към работните си места. Но чакай малко… Лисбет хвърли няколко стотачки на Ахмед и погледна към ниската, зеленясала стена на отсрещната страна на улицата.
Там бе застанал здравеняк с шапка и очила, с неотклонно впит поглед във входната врата на „Свеавеген“ току пред очите му, а в езика на тялото му имаше нещо особено. Невъзможно бе да се види дясната му ръка, но някак се усещаше, че е напрегната и в готовност да се задейства. Лисбет погледна към вратата отсреща за втори път, доколкото изобщо бе възможно да я види от мястото, на което все още се намираше. Тогава забеляза, че вратата се открехва — бавно, сякаш канещият се да излезе се колебае или я намира за твърде тежка. Лисбет кресна на Ахмед да спре. После изскочи от автомобила почти в движение, докато мъжът от другата страна на улицата вдигна ръката си и насочи пистолет с мерник към входната врата, която полека се отваряше.
Глава 17.
22 ноември
Мъжът, който наричаше себе си Ян Холстер, не харесваше ситуацията. Мястото бе твърде открито, а и не беше най-удачното време на денонощието за извършване на подобна операция. Твърде много народ кръжеше наоколо и макар да се беше маскирал колкото се може по-добре, дразнеше се от дневната светлина и от мотаещите се из парка зад гърба му, та усети с по-голяма сила отвсякога колко мразеше да убива деца.
Е, било каквото било, някъде дълбоко в себе си се принуди да признае, че тъкмо той бе надробил попарата.
Беше подценил момчето и сега трябваше да поправи грешката, като този път не биваше да става жертва на пожелателни предвиждания, нито на собствените си демони. Щеше да се съсредоточи единствено върху задачата и да се превърне в онзи чистокръвен професионалист, какъвто в действителност беше. И преди всичко нямаше да мисли за Олга, още по-малко да си припомня стъкления поглед, който се бе втренчил в него в спалнята на Балдер.
Налагаше се да се съсредоточи върху входната врата на отсрещната страна на улицата и на пистолета си ремингтън, който криеше под непромокаемото си яке и който щеше да извади всеки момент. Но какво ставаше? Усещаше устата си пресъхнала. Вятърът беше режещ и леденостуден. По улицата и тротоара имаше сняг и докато хората бързаха към работните си места, той стисна пистолета по-здраво и погледна ръчния си часовник.
Часът беше 9,16, стана 9,17. Все още никой не излизаше от входа отсреща и той тихичко изруга — объркало ли се беше нещо? На практика не разполагаше с друго освен с думите на Юрий, които по правило бяха предостатъчни. Юрий беше факир с компютрите, а снощи бе седял дълбоко вглъбен в работата си, бе писал фалшиви имейли, докато Ян се бе занимал с всичко останало — със снимките от мястото, с избора на оръжие и преди всичко с организирането на бягството оттам с колата под наем, която Денис Уилтън от мотоциклетния клуб „Свавелшо“ им бе уредил, регистрирайки я на измислено име, та сега чакаше готова за потегляне на няколко пресечки по-нататък с Юрий зад кормилото.
Ян усети движение точно зад гърба си и се стресна. Ала не беше нищо опасно, само двама млади мъже, които го подминаха, доближавайки се твърде много. Изобщо навалицата сякаш се сгъстяваше наоколо му, а това не му се нравеше. Ситуацията все така не му допадаше, в далечината лаеше куче и миришеше на нещо, може би на пържено откъм „Макдоналдс“. Но ето… зад остъклената врата от другата страна на улицата най-сетне забеляза нисък мъж в сиво палто, а до него момче с червено ватирано яке и буйна коса. В този миг, както винаги, Ян се прекръсти с лявата ръка и стисна оръжието си. Но какво ставаше?