Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Вратата не се отваряше. Мъжът зад стъклото се поколеба и погледна телефона си. Хайде де, помисли си Ян. Отваряй! Накрая вратата все пак бавно, бавно се приплъзна напред и ето че тръгнаха да излизат, а Ян вдигна оръжието си, прицели се в лицето на момчето и отново видя онези стъклени очи, при което изпита неочаквано, мощно вълнение. Внезапно му се прииска наистина да убие хлапето. Да угаси този обезпокояващ поглед завинаги. Тогава обаче се случи нещо неочаквано.
Млада жена дотърча от нищото и се хвърли върху момчето, а той стреля и улучи. После стреля отново и отново. Само че момчето и младата жена светкавично се бяха претърколили зад една кола. Ян Холстер си пое дъх и се огледа наляво и надясно. После хукна да пресича улицата, предприемайки нещо, което по неговите схващания беше военна акция.
Нямаше намерение да се проваля отново.
Торкел Линден не беше в добри отношения със своите телефони. За разлика от жена си Сага, която вдигаше очаквателно при всеки звън с надеждата да е нова работа или ново предложение, той мразеше да му звъни телефонът, а това, разбира се, се дължеше на обвиненията, които не спираха да се сипят.
Той и кабинетът непрестанно понасяха хули и това определено си беше в реда на нещата, смяташе той. „Один“ беше кризисна приемна, ето защо чувствата лесно надделяваха. Също така обаче някъде дълбоко в себе си знаеше, че жалбите не са неоснователни. Май че беше попрекалил с изискванията си за орязване на разходите, а на моменти просто избягваше и тръгваше из гората, оставяйки другите да се оправят сами. Е, вярно, получаваше и похвали, за последно не от кого да е, а от професор Еделман.
Отначало изпитваше неприязън към професора. Не обичаше външни лица да се месят в дейността им. След похвалата в имейла от тази сутрин обаче се чувстваше по-помирително настроен, пък и кой знае, може би щеше да успее да накара професора да препоръча момчето да поостане в „Один“ известно време. Имаше чувството, че това ще внесе светлина в живота му, макар да не разбираше точно защо. Обикновено странеше от децата.
У Аугуст Балдер обаче имаше някаква загадъчност, която го привличаше, затова се бе подразнил от полицията и изискванията им. Искаше Аугуст за себе си, а може би и да се зарази малко от неговата мистика или поне да си обясни какви бяха безконечните цифрови редици, които бе изписал по онзи брой с Бамсе в стаята за игра. Но не се оказа лесно. Аугуст Балдер, изглежда, отбягваше всички форми на контакт, а сега отказваше да го последва на улицата. Пак бе станал безнадеждно опак, та Торкел се принуди да го повлече след себе си.
— Хайде де — измърмори той.
Тогава телефонът му завибрира. Някой го търсеше доста упорито.
Той обаче не си направи труда да вдигне. Сто на сто някакви нови жалби. При все това провери кой го търси точно преди да отвори вратата. Имаше няколко есемеса от скрит номер, а в тях пишеше нещо чудновато, което възприе като шега или присмех; не бивало да излиза, така пишеше. За нищо на света не бивало да излиза на улицата.
Непонятно беше, а тъкмо в този миг Аугуст сякаш понечи да избяга. Торкел пак го стисна здраво за ръката, отвори колебливо и издърпа момчето навън. За кратък миг всичко беше нормално. Хората ги подминаваха, сякаш нищо не се беше случило, нито се канеше да се случи, а той отново се замисли за есемесите, ала преди да успее да довърши мисълта си, някой долетя отляво и се хвърли върху момчето. В същия момент чу изстрели.
Осъзна, че се намира в опасност, при което погледна ужасено към улицата и там съзря мъж, едър, трениран мъж, който търчеше по „Свеавеген“ право насреща му, а какво, по дяволите, държеше в ръка? Не беше ли оръжие?
Без дори да се замисля за Аугуст, Торкел понечи да се вмъкне вътре през входната врата и за секунда повярва, че ще успее. Но така и не се добра до безопасната вътрешност на къщата.
Лисбет бе реагирала инстинктивно, хвърляйки се върху момчето, за да го предпази. Удари се лошо, когато се сгромоляса на тротоара, поне така ѝ се стори. Рамото и гърдите я боляха. Но не се замисли над това. Просто издърпа детето към себе си и се прикри зад една кола, лежаха си там и дишаха тежко, докато някой ги обстрелваше. После настъпи тишина, обезпокоителна тишина, и когато надзърна към улицата изпод шасито на колата, Лисбет видя краката на стрелеца — силни крака, които бързо пресичаха улицата. Тогава за секунда се зачуди дали да не измъкне беретата от чантата си и да отвърне на огъня.