Магическо кралство за продан. Продадено
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическо кралство за продан. Продадено». Краткое содержание книги:
Тогава героят разбира, че кралската власт не може да се купи — тя се завоюва. И поема из своята страна, която не е нито в реалността, нито във вълшебния свят, а някъде по средата, за да обедини враждуващите си поданици: от нищожните гони-гноми до могъщите лордове от Зеленоречието, от вещицата Нощна сянка до ефирните речни създания. Предстоят му ужасяващи битки, смайващи разкрития, влудяващи съмнения. И една огромна загадка — кой е рицарят Паладин, защитаващ от памтивека кралете на Ландовър? Всички победи ще се окажат напразни, ако не успее да отговори на този въпрос. А времето тече бързо…
Бен мина пред гномите и застана на малка издадена скала, загледан в дивата местност наоколо. Едва можеше да си поеме дъх.
„О, господи!“ — прошепна той. Бездните се простираха, докъдето му поглед стигаше — отвъд мислимото. Дълбокият свлек се бе оказал нещо толкова огромно, че сякаш не се събираше между склоновете, които го обграждаха. Дълбокият свлек се бе разраснал колкото целия Ландовър!
— Уилоу! — възкликна той.
Тя на мига се оказа до него. Той посочи към гората, към огромното и безкрайно пространство и в очите му бе изписан ужас и усилие да разбере какво е онова, което вижда. Уилоу веднага схвана, взе ръката му в своите длани и я притисна.
— Всичко е само илюзия, Бен — бързо му обясни тя. — Виждаш неща, които в действителност не съществуват. Това е магията на Нощната сянка. Тя е отразила като в огледало хилядократно пространството на бездната, за да ни уплаши.
Бен погледна отново. Не видя нищо по различно, но въпреки това кимна, сякаш беше така.
— Разбира се — само магически трик, за да ни изплаши — той си пое дълбоко дъх. Вече можеше да бъде по-спокоен. — Знаеш ли, Уилоу, всичко това изглежда твърде красиво.
Той й се усмихна.
— А как успя ти да не се заблудиш?
Тя също му се усмихна като малка зелена фея.
— Аз съм вълшебно същество и долавям подобни трикове.
Продължиха да се спускат към дъното на пропастта. Филип и Сот не бяха разтревожени от илюзията, сигурно защото зрението им бе толкова слабо, че не можаха да я видят, заключи Бен. Незнанието понякога наистина е благодат.
Те стигнаха до дъното на пропастта, и спряха. Обграждаше ги отвсякъде гъста дива гора, която изглеждаше безкрайна. Чепати стволове и вити клони се сплитаха като паячна мрежа под свода на мъглата. Лианите висяха като змии и храсталаците се бяха скупчили до задушаване. Пръстта бе влажна и хлъзгава.
Филип и Сот подушиха въздуха и поеха напред, Бен и Уилоу ги последваха. Те си пробиваха път през гъстата гора, като успяваха да открият пътеки, които никой не подозираше. Склонът на пропастта изчезна зад тях и те се озоваха отвсякъде заобиколени от джунгла. Обкръжаваше ги оглушителна тишина, не се виждаше, нито се чуваше нищо живо наоколо, нито глас на животни, нито полет на птици, нито жужене на буболечки. Бе притъмняло, слънцето бе скрито сред мрачната сива мъгла. Сенки се стелеха навсякъде. Те имаха чувството, че са живи погълнати, че са уловени в капан.
Не бяха изминали много път, когато съзряха гущерите.
Намираха се в началото на дълбоко дефиле и се канеха да навлязат в него, когато Бен забеляза нещо да се движи на дъното му. Той бързо накара другите да спрат и предпазливо се взря в сенките. Десетки гущери се бяха скупчили в дъното на дефилето. Техните люспести зеленикавочерни тела се плъзгаха едно през друго и грозните им езици се облизваха в мъглата. Бяха с различни размери — някои големи колкото алигатори, други дребни като жаби. Препречваха целия проход.
Уилоу хвана Бен за ръка и му се усмихна.
— И това е илюзия, Бен — увери го тя.
— Оттук, ваше величество — подкани го Филип.
— Насам, ваше величество — повика Сот.
Те се спуснаха в ямата и гущерите изчезнаха. Бен бе плувнал в пот и се чувстваше като глупак.
Очакваха ги и други илюзии и всеки път Бен им вярваше. Видяха един гигантски стар бряст, целия отрупан с огромни прилепи. Видяха поток, пълен с най-хищната риба и най-лошото от всичко — видяха едно сечище, където от напуканата земя се подаваха човешки ръце и се протягаха с извитите си нокти към всичко, което би могло да мине. Всеки път Уилоу и гномите го водеха непоколебимо напред и въображаемите опасности се изпаряваха в мъглата.
Измина повече от час преди да стигнат блатото, наближаваше обяд. Пред тях, докъдето им поглед стигаше, се простираше огромно мочурище, с тръстики и плаващи пясъци. От мочурището се вдигаше пара и плаващите пясъци бълбукаха, сякаш изпод земята се отделяха мехурчета.
Бен хвърли поглед към Уилоу.
— И това ли е илюзия? — попита той, вече готов за редовния отговор.
Ала този път тя поклати глава.
— Не, блатото е истинско.
Гномите пак бяха започнали да душат въздуха. Бен погледна към блатото. Един гарван бе кацнал на изсъхнал клон насред него. Това бе огромна грозна птица, с бяло петно на главата. Тя ги гледаше с малките си тъмни очички, вдигнала замислено глава.