Магическо кралство за продан. Продадено

Тръгна си бързо и той безмълвно остана да гледа подире й. Знаеше, че няма да го поиска.

Малката дружинка пристигна в Дълбокия свлек малко преди обяд. Дъждът бе преминал и денят озарен, макар че облаци покриваха цялото небе. Дъх на влага се просмукваше из въздуха и утринният хлад бе станал по-остър.

Бен застана със спътниците си в самия край на Дълбокия свлек и се загледа надолу. Целият огромен ров, освен ръбът, който го обграждаше, бе покрит с пелена от мъгла. Мъглата тегнеше над всичко и бавно пълзеше по разпръснатите върхари на дърветата и по хребетите, които се подаваха като навирени кокали на смазан скелет. Околностите на пещерите бяха задушени от храсти — къпини и гъсталаци, закърнели и с окапали листа. В бездната нищо не помръдваше, от нея не долиташе никакъв звук. Приличаше на отворен гроб, който чака някой да го заеме.

Бен се взря в нея с безпокойство. Страшно беше да я гледаш — много по-страшно, отколкото от Панорамата. Струваше му се чудовищно — една зинала безформена бездна, врязана в земята, за да трупа разложение. Той хвърли поглед за миг към група сини дъбове, които растяха близо до ръба. Бяха почернели и изсъхнали.

— Ваше величество, не е късно да промените решението си — тихо го посъветва Куестър, застанал до лакътя му.

Той безмълвно поклати глава. Решението му бе взето.

— Може би е добре да почакаме до сутринта — измрънка Абърнати, като погледна неспокойно към облачното небе.

Бен отново поклати глава.

— Не. Няма за кога да отлагаме, ще вляза сега — той се обърна към тях като ги изгледа подред и каза: — Искам добре да ме чуете и без повече спорове. Филип и Сот ще дойдат с мене като водачи, те твърдят, че познават Дълбокия свлек. Друг никого няма да взема, останалите ще чакат тук.

— Ваше величество, не! — възкликна Куестър в недоумение.

— Смятате да се доверите на тези… тези канибали! — побесня Абърнати.

— Сигурно ще имате нужда от нашата помощ! — продължи Куестър.

— Направо е лудост да тръгнете сам! — довърши Абърнати.

Коболдите просъскаха и оголиха зъби в недвусмислено неодобрение, гони гномите се разтрепераха и се свиха, за да избегнат конфликта, писарят и магьосникът продължиха да спорят в един глас. Само Уилоу нищо не каза, но гледаше Бен толкова настойчиво, че той го усещаше.

Той вдигна ръце да ги накара да замълчат.

— Хайде стига! Казах ви, че не искам да спорите и толкова! Зная какво правя. Обмислил съм го достатъчно добре. Не искам да се повтаря случилото се в Мелкор. Ако не се върна, когато трябва, искам да има кой да ме издири.

— Тогава може да е твърде късно, ваше величество — заяви безцеремонно Абърнати.

— Казахте, че ще вземете още един, ваше величество — веднага се намеси Куестър. — Предполагам, че мене. Магията ми може да ви потрябва.

— Така е, Куестър — съгласи се Бен. — Но само ако се скарам с Нощната сянка и трябва да бъда измъкнат от положението. Ти ще останеш тук с Абърнати и коболдите, ще взема Уилоу с мен.

Настойчивият поглед на силфидата премина в изумление.

— Ще вземете момичето ли? — възкликна Куестър. — Но каква закрила може да ви окаже тя?