Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
— Като тръгнем ли? — попита Мараси и се изправи.
Уейн посочи с палец Уакс, който тъкмо беше извадил куфара си.
— Потегляме. Мараси, Стерис, препоръчвам ви да вземете само най-необходимото. Имате петнайсет минути.
— Вече съм готова — каза Стерис и се изправи от стола.
— Аз… — Мараси премести поглед от Уакс към Стерис, явно объркана. — Какво сте направили на онова тържество?
— Доста неща — отвърна Уакс. — Да се надяваме, че не сме започнали война, освен останалото. Но не мога да бъда сигурен.
Мараси простена.
— Ти си му позволила да направи такова нещо? — обърна се тя обвинително към Стерис.
Стерис се изчерви. Уейн намираше това нейно изражение за необичайно — като се имаше предвид, че имаше емоционалния капацитет на парче скала, де.
Последва момент на оживена подготовка, докато Уакс и Мараси тичаха насам-натам, за да си съберат нещата. Уейн се присламчи до Стерис и пъхна един фъстък в уста.
— Научила си се на номера с предварителното събиране на багаж от мен, нали?
— Ами… всъщност, да.
— Какво ще ми дадеш в замяна, тогава? — попита Уейн. — Трябва да си готова да предложиш нещо хубаво като заплащане, когато взимаш нещо друго.
— Ще си помисля — каза Стерис.
Петнадесет минути по-късно, четиримата се сместиха в една карета, карана от МеЛаан в мъжкото ѝ тяло. Пораздърпаната леля Джин стоеше на прага на хотела и ги наблюдаваше, като стискаше в ръка пачка банкноти — пачка, която включваше парите, които Уейн беше спечелил от Уакс. Беше ѝ ги оставил като бакшиш, задето си беше качвал ботушите на мебелите.
В далечината отекна оглушително дрънчене на камбанки, което приближаваше към тях.
— Констаблите ли са това? — попита леля Джин ужасено.
— Боя се, че да — отвърна Уакс и затвори вратата.
Каретата се разтресе и потегли, а Стерис се наведе през прозореца и помаха за довиждане на клетата собственичка.
— Натопени за убийство! — извика ѝ Стерис. — На страница седемнадесета от списъка, който ви дадох, го има! Опитайте се да не им позволявате да тормозят прислугата ни излишно, когато пристигнат!
Няколко часа по-късно, Уакс пристъпи на една урва сред тъмнината и остави кълбата мъгла да го обхванат.
Мракът му липсваше. В града никога не беше тъмно — не и така, както беше в Дивите земи. Електрическите лампи само влошаваха положението. Всичко светеше, прогонваше тъмата — а с нея и спокойствието. Тишината. Усамотението.
Човек можеше да намери себе си, само когато беше сам. Така ти остава само един, с когото да разговаряш; само един, когото да обвиниш. Зарови ръка в джоба на мъглопелерината си и с изненада откри една пура. Мислеше, че са му свършили — хубавите, силни „Тингмар“, които беше донесъл от Ветрино.
Сряза я с ножа на колана си и я запали с клечка кибрит. Наслади ѝ се, като вдъхна дима, задържа го в гърдите си, и накрая го издиша на облаче сред мъглите. Частица от него, която да се смеси с Хармония. Да се задави с нея дано.
Въртеше малкия метален клин между пръстите на отпуснатата до тялото си ръка. Обицата, която ВенДел му беше изпратил.
Беше почти същата като онази, която беше използвал, за да убие Леси.
След известно време се разнесоха стъпки. Някой приближаваше. Уакс дръпна от пурата, чиито искри засияха топло сред мъглата и разкриха лицето на МеЛаан. Женското ѝ лице. Беше приключила с преобразяването и преобличането, и тъкмо дозакопчаваше ризата си.
— Ще поспиш ли малко? — попита го тя тихо.
— Може би.
— Доколкото ми е известно, човеците все пак се нуждаят от сън. От време на време.
Уакс дръпна от пурата и отново издиша сред мъглите.
— Костюма иска да се върнеш в Елъндел, предполагам — продължи МеЛаан. — Опитва се да постави нещата така, че да не виждаш никакъв друг избор.
— В неприятно положение сме, МеЛаан — каза Уакс. — Посланикът, изпратен от Арадел като политически мост, убива домакинята си? Дори напрежението в другите градове да не е било осезаемо досега, след като се разчуе, със сигурност ще стане. В най-добрия случай, ще се получи пълна дипломатическа издънка. В най-лошия — ще се окаже, че съм започнал война.
Вятърът повя и клоните на боровете, които не можеше да види, прошумоляха. Не можеше да различи дори МеЛаан; трябва да се беше заоблачило, и светлината от звездите да беше помътняла. Сладка, всеобхватна тъмнина.
— Ако наистина започне война, това ще е дело на Костюма — каза МеЛаан. — Не твое.
— Може да успея да я предотвратя. Губернатор Арадел трябва да разбере, МеЛаан. Ако във външните градове се разпространи твърдението, че случилото се е политическо убийство — ако решат да го използват като искрата, с която да започнат пожара, — не мога просто да изчезна. Трябва да ида в Елъндел. Така ще мога да заявя на всеослушание, че системата на правосъдието в Ню Сирън е корумпирана и ми се е наложило да напусна града, за да остана в безопасност. Мога да разпространя собствената си версия за събитията във вестниците, преди новината да се разпространи; мога да убедя Арадел, че не съм убил Келесина. Ако направя нещо различно, ще изглежда, сякаш се крия.