Оковите на скръбта

Пътят им минаваше почти точно на североизток от Ню Сирън, по полите на планините, които се падаха отдясно — което означаваше, че имаше нанагорнища и нанадолнища, но земята тук все пак беше плодородна и обработваема. Целият Басейн беше такъв — дори тук, по краищата му, където нещата бяха по-сухи, отколкото в центъра.

— Мислех, че след като спряхме снощи… — започна Мараси. — О, не. Искаш да кажеш, че ще идем направо там?

— „Направо“ е неточна дума, като се има предвид колко завои се налага да прави МеЛаан, за да не ни хванат. Но да. Не би трябвало да отнеме повече от около четири часа.

С влак можеха да стигнат за частица от това време и при това — удобно. Може би по-далечните градове наистина имаха основание да недоволстват от начина, по който бяха подредени нещата.

— Уаксилий? — обади се Мараси, когато той отново се размърда на седалката.

— Хммм?

— Мислиш ли, че са истински? Оковите на скръбта?

Той наклони шапката си още по-назад.

— Разказвал ли съм ти защо отидох в Дивите земи?

— Като по-млад ли? — отвърна Мараси. — Защото си мразел политическите игри, очакванията. Висшето общество, което се е оказало доста низше.

— Затова напуснах Елъндел — каза Уаксилий. — Но защо Дивите земи? Можеше да ида в някой от далечните градове, да си намеря някоя плантация и да живея спокоен живот, прекаран в четене на книги.

— Ами… — Мараси се намръщи. — Мислех, че винаги си искал да станеш пазител на закона.

Уаксилий се усмихна.

— Ще ми се да го бях осъзнал така лесно. Трябваше. Прекарах цялото си детство в доносничене срещу останалите деца за всяко дребно провинение.

— А после какво?

Той се облегна назад и затвори очи.

— Преследвах една легенда, Мараси. Преданията за златото на Оцелелия, несметното богатство, приключенията, които очакваха смелите.

— Ти? — изненада се Мараси. — Ти си бил джентълмен-приклюненец?

Уаксилий трепна видимо, като чу това определение.

— Караш ме да звуча като онази глупост от вестниците. Казвам ти, Мараси, първите няколко месеца бяха трудни. Всеки друг град беше пълен с безработни миньори от затворените мини и не можех да вляза в кръчма, без да заваря вътре някой младолик идиот като мен, дошъл от Басейна, омаян от празни мечти за слава и богатства.

— Затова си започнал да залавяш престъпници, за чиято глава е имало обявена награда — каза Мараси. — Разказвал си ми за тази част. Имаше нещо за ботуши.

— В крайна сметка, да — потвърди Уаксилий с усмивка. — Мъчих се доста дълго, преди да се насоча към лова на глави. Но в началото, главата ми беше пълна с блянове за злато и съкровища. Отне известно време, докато се откажа, но дори след това станах блюстител на закона заради парите. Започнах да преследвам хора срещу възнаграждение. И да, винаги ми е било неприятно да гледам как тормозят хората. В края на краищата се озовах във Ветрино. Поредния забравен, гол град в Дивите земи, за когото на никого не му пукаше. Минаха шест години, преди да ми дадат официална длъжност.