Оковите на скръбта

— Не заради ловеца на съкровища реши да идем в Дулсинг. Заради детектива е.

Той също се усмихна.

— Чула си какво ми каза МеЛаан снощи?

Мараси кимна.

— Трябваше да спиш — каза Уаксилий, подхвърли монетата, улови я и подметна кубчето обратно на Мараси. — Разумното и зряло решение щеше да бъде да се върнем при Арадел. Но трябва да открия отговорите. А и кой знае? Може Оковите да се окажат истински. Ако е така, то необходимостта да ги вземем от Костюма би била поне също толкова важна, колкото да осведомим губернатора за случилото се в Ню Сирън.

— Смяташ, че чичо ти се опитва да създаде аломанти с помощта на някаква технология, а не по рождение.

— Сила, която би била ужасяваща в ръцете на човек като чичо ми — каза Уаксилий и се облегна пак на седалката си. — Поспи малко. Сигурно ще се промъкнем в строителния обект в Дулсинг през нощта.

И той отново се настани за сън с шапка, спусната над очите. Мараси усещаше, че трябва да послуша съвета му, затова се опита да подремне. За съжаление, в главата ѝ се въртяха твърде много мисли, за да успее да заспи.

След малко се отказа и се залови отново с писмото. В него щеше да обясни какво са направили и какво са открили. Трябваше да го изпрати скоро. Надяваше се да открие телеграфна станция, когато сменяха конете, и писмото да пристигне навреме, за да бъде полезно.

След като приключи с писането, насочи вниманието си към бележките относно липсващия клин на кандрата. Келесина, която действаше по заповед на Котерията, се беше опитала да убие РеЛуур и предполагаше, че е успяла. Когато Костюма беше поискал да му представи доказателство, тя му беше изпратила в Дулсинг клина, който бяха изкопали. Но къде в Дулсинг го съхраняваха? Най-вероятно на някое сигурно място. Как изобщо щеше да успее да го открие?

Вдигна малкото кубче пред очите си. Костюма беше питал за него. Можеше ли да го използва по някакъв начин?

Намръщи се, докато обръщаше бавно кубчето в ръка. Между стените му имаше малки вдлъбнатинки. Вгледа се по-внимателно и слънчевата светлина ѝ разкри нещо, което не беше забелязала до сега — мъничък ключ, скрит в една от вдлъбнатинките. Изглеждаше като… ами, като копче за включване. Скрито така, че да не бъде натиснато по погрешка.

Използва една от иглите си за коса, за да бръкне във вдлъбнатинката и да натисне копчето в другата посока. То се задвижи точно така, както беше очаквала.

Копче. Стори ѝ се така… прозаично. Това кубче явно представляваше или загадъчна реликва, или някакво тайно устройство. На такива неща не се поставяха копчета; трябваше да ги вдигнеш високо на звездната светлина, или да изречеш някое специално заклинание, или да изтанцуваш определени стъпки в последния ден на месеца, докато ядеш кумкуат.

Копчето не произведе никакъв видим ефект. Затова Мараси преглътна и разгоря мъничко кадмий.