Оковите на скръбта

По улицата лежаха голи трупове. Дрехите им също бяха изгорени, след като бяха замръзнали — заради време, което повечето хора биха усетили като съвсем слаб студ.

Пред него се извисяваше подобна на крепост каменна постройка. Дълга и тясна, тя му напомняше на нещо, което вече беше виждал — не Уакс, а мъжът, чийто спомен той изживяваше в момента. В съзнанието му проблесна образът на нещо безкрайно далечно, но избледня само след миг.

Пътникът продължи напред и прекрачи прага на една от къщите. Вратата също беше изгорена.

Вътре завари група хора, сгушени един до друг, за да се топлят, и увити в безполезни одеяла. Вече нямаше огън.

Бяха изгорили дори маските си.

Пътникът си проправи път сред тях. Някои явно се разтревожиха от присъствието му, но повечето продължиха да се взират напред с мътен поглед. В очакване на смъртта. Откри водачите им в средата на групата — старейшините, възрастни и с маски от плат на лицата. Единствените, които им бяха останали. Една престаряла жена го погледна и вдигна маската си.

Видя я в два свята едновременно — обичаен образ в единия, и синкави очертания в другия. Протегна ръка, хвана жената за рамото, коленичи и прошепна една-единствена дума.

Уакс се пробуди от спомена рязко, изпусна монетата и отстъпи назад, стреснат.

Тя издрънча тихо на земята и спря до единия му крак.

Тази ръка… Тази ръка. Прорязана от мрежа от белези, които се преплитаха и минаваха един над друг, сякаш се бяха натрупвали все повече и повече върху кожата, ранявана отново и отново. Думата, която беше изрекъл, отекваше като нестихващо ехо в ума на Уакс.