Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
— Както вече казах — каза МеЛаан. — Ще постави нещата така, че да нямаш избор — поне доколкото ти виждаш.
— Ти другояче ли виждаш нещата?
— Била съм много хора, Ладриан. Гледала съм през много очи. Винаги можеш да намериш различна перспектива — ако я търсиш достатъчно упорито.
Уакс дръпна пак и задържа дима в дробовете си дълго, преди да го издиша на тънка струйка. МеЛаан се отдалечи с тихи стъпки. Нуждаеха ли се от сън тя и себеподобните ѝ? Беше намекнала, че не — но нямаше как да бъде сигурен.
Останал сам с пурата, Уакс се опита да обмисли следващия си ход. Да се върне в Елъндел, както го бяха принудили приближените на Костюма, или да продължи да преследва загадката — както го принуждаваха приближените на Хармония. Завъртя обицата между пръстите си и си позволи да се изправи лице в лице с омразата, която вреше тихо в него.
Никога преди не беше мразил Бог. След предполагаемата първа смърт на Леси, не беше обвинил Хармония. Покварата да го вземе, даже когато Кървящата повдигна въпроса защо Хармония не му помага, Уакс не беше изпитал омраза.
Но сега… да, усещаше омраза. В Дивите земи можеше да се натъкнеш на сериозни неприятности. Да загубиш приятели. Понякога ти се налагаше да убиеш някого, когото не искаш да убиеш. Но имаше едно, което никога не биваше да правиш: никога не биваше да предаваш собствения си другар. Приятелите бяха прекалено рядко срещан късмет в онази пустош, където сякаш всичко желаеше смъртта ти.
Когато скри истината от него, Хармония беше забил нож в гърба му. Уакс беше способен да прости много неща. Но не беше сигурен, че това е едно от тях.
Пурата най-сетне догоря. Въпросите му оставаха неразрешени. Когато се запъти обратно към лагера, мъглите вече се оттегляха. Нахрани конете — шест, купени на кея на най-ниската тераса на Ню Сирън, заедно с голям дилижанс, с който обикновено превозваха пътници в южните райони на Дивите земи.
Едва се бяха измъкнали от Ню Сирън. Препуснаха с каретата и някак си успяха да се спуснат надолу преди полицията, но едва след като Уакс се видя принуден да спре една от гондолите.
След това, констаблите прекратиха преследването, сякаш осъзнали, че не са в състояние да заловят някого като Уаксилий Утринния стрелец — или поне не и без много подкрепления. На Уакс му се искаше да продължат напред. Макар да беше уморен до смърт, не можеше да си позволи — нито на когото и да било от останалите — да си почива твърде дълго. За всеки случай.
Докато останалите се настаняваха сънено в купето, МеЛаан пое юздите от него и се покатери на мястото за кочияша. Уейн седна до нея и тя му се ухили.
— Накъде, шефе? — попита, като се обърна към Уакс. — Към къщи?
— Не — отговори той. — Ще идем в Дулсинг — мястото, за което са разбрали Уейн и Мараси.
Местоположението на строителния проект.
— Значи все пак си открил друга възможна перспектива — отбеляза МеЛаан.
— Още не — каза Уакс тихо и влезе в дилижанса. — Но нека видим дали Хармония ще посмее да ми предостави такава.
Част трета
17.
Мараси беше чела много за живота в Дивите земи, когато беше млада, и знаеше какво може да очаква от пътуванията с дилижанс: скука, прах и липса на всякакви удобства.
Беше прекрасно.
Костваше ѝ усилия да се сдържа да не се надвеси през прозореца, както Уейн правеше от време на време, докато наблюдаваше пейзажа наоколо. Не бяха в Дивите земи, но околността силно напомняше на тях. Миризмата на конете, неравният път, скърцането на дървото и пружините на дилижанса… Беше виждала и правила някои наистина забележителни неща, откакто се запозна с Уаксилий, но това тук я караше да се чувства досущ като в приключенска история.
Уаксилий се беше облегнал срещу нея, вдигнал крака на седалката до нея и заслонил очи с широкопола шапка, а по лицето му пече беше започнала да избива еднодневна брада. Беше свалил ботушите си и ги беше оставил на пода до пушката си.