Смъртта като изкуство

— Ти пък се беше научила, така ли? — озъби се Зарубин.

— Не, така и не се научих — призна тя. — Затова се принудих да се пенсионирам, иначе щях да направя съвсем друга кариера. Но аз съм жена, простено ми е. А ти си мъж, трябва да се учиш, иначе всеки момент ще те изритат, за да отстъпиш място на младите. Добре, извинявай, бъркам се, където не ми е работата. Между другото, за младите: какво можеш да ми кажеш за Антон?

— За Антон ли? — учуди се Сергей. — Какво те интересува? Личният му живот ли? Сексуалните му пристрастия? Или кулинарните му вкусове? Момче като момче. Почти не го познавам, дойде съвсем наскоро.

— Я не ме будалкай — разсмя се Настя. — Никога няма да повярвам, че не си събрал сведения за новия си служител от предишната му месторабота. Събрал си, нали?

— Е… — неохотно кимна Зарубин.

— Хайде сподели ги тогава с по-старата си бивша колежка. Хайде, хайде, не се стискай, нали трябва да работя с Антон, трябва да съм наясно с кого си имам работа. Защото не мога да схвана какво представлява. Сложен ми е някак.

— Така си е — съгласи се оперативният работник.

Според сведенията, с които разполагал Сергей, в района, където Антон работел, преди да дойде на „Петровка“, колегите го уважавали, защото той умеел правилно да гради отношенията си с хората. Като професионалист Антон Сташис не се отличавал с нищо особено, не демонстрирал никакъв изключителен талант и успехи, но го обичали — от една страна, задето не фамилиарничел, а от друга — заради уважението му към хората без оглед на длъжност и звание. Началството това естествено хич не го интересувало, но хората, които по длъжност и звание стояли по-ниско от Сташис, много ценели това му качество. При разкриването на престъпления Антон често се обръщал към служителите, които най-тясно контактуват в населението, тоест към кварталните и към патрулно-постовата служба, възлагал им задачи и винаги внимателно изслушвал техните съобщения, а после, когато правели равносметката и попълвали картоните за разкриването, винаги непременно посочвал, че престъплението е било разкрито с помощта на съответните служители. Нито веднъж Антон Сташис не бил уличаван в опити да си присвои чужди лаври, нещо повече, понякога подарявал и своите, при всяка възможност, понякога дори с преувеличаване отбелязвал значителната роля на едни или други служители при разкриването на престъплението. А на момчетата от патрулно-постовата служба и на кварталните милиционери им харесвало, че Антон, когато им възлагал задачи и после получавал информация от тях, винаги подчертавал, че го прави не заради отчета, за отметка в графата „други служби“, а защото са му абсолютно необходими техните очи и уши, тяхното познаване на района и на хората, тяхната общителност и наблюдателност, вниманието и търпението им. Давал им усещането за реално участие в разкриването на престъпленията, а това никак не е без значение! Освен това Антон Сташис активно използвал в работата си ветерани на милицията, техния опит, техните източници на информация, тяхната готовност да помогнат. Смятали го за малко странен, защото, първо, на бюрото му често се появявала някаква специална литература, обзори по съдебна практика, учебници, а понякога и съвършено странични книги, и второ, имал принципи.