Смъртта като изкуство

Евгения Фьодоровна леко се извърна, протегна ръка и погали Есмералда. В отговор котката доволно замърка.

— Ами твърдението, че трупате в себе си целия си душевен и емоционален опит? — любопитно попита Настя. — Това вярно ли е?

— Различно е при различните хора — тънко се усмихна Арбенина. — Който следва фанатично системата на Станиславски, постъпва именно така. Но такива актьори днес са малко.

— Защо? Станиславски не е ли на мода вече?

— Не е там работата. Вие чели ли сте неговите книги?

Настя кимна. Не че много добре си спомняше тези книги, прочетени в далечната й младост, но все нещо от тях бе залегнало в паметта й.

— Тогава сигурно си спомняте как е работил Константин Сергеевич върху ролята. Фанатично, със себеотдаване, двайсет и четири часа в денонощието. Посвещавал е цялото си съществуване на вживяването в една-единствена роля. Но това е добре за антрепризния театър: поставя се един спектакъл, ти играеш в него една роля, която подготвяш именно така, както учи Станиславски, после се играят определен брой спектакли — и толкоз. И започва работата над нова роля. За репертоарен театър това не е толкова подходящо, а пък за съвременния живот изобщо не е. Представете си само: работите в театър, където участвате например в пет спектакъла, тоест играете пет различни роли, но нали трябва да ядете, да се обличате, да плащате наем, да купувате бензин, да се лекувате, да отглеждате деца, да помагате на родителите си, а как е възможно това с едната театрална заплата? Абсолютно невъзможно — отговори си сама Арбенина. — Значи, започвате да участвате в антрепризи, включително с гастролиране, във филми и сериали, в телевизионни предавания, участия на корпоративни вечеринки, и разни други начини за печелене на пари, съчетани с работа по специалността. Как можете при такива условия да подготвяте една-единствена роля и да живеете в нея всеки ден продължително време? Всичко стана по-просто, по-примитивно, по-бързо. Бих казала — по-икономично.