Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Има си хас! — отвърна Настя. — И страшно се учудих. Някак нетипично е за съвременен оперативен работник. Никакви наши вътрешни жаргонни думички, всичко на литературен език.
— Нетипично е и още как! — веднага подзе Сергей. — Но знаеш ли, в гардероба му в кабинета има достатъчно прилични оперативни дрешки, лично ги видях, така че при необходимост за пет секунди може да се преоблече като какъвто е нужно. За общуване с хората му е по-удобно костюмчето. Не знам защо, пък и не е моя работа. Може би специално внимава какво говори, избира думите, за да не стряска хората с нашия жаргон. Изобщо е особен човек нашият Антоха, не можем да го мерим с общите мерки.
— Защо? — учуди се Настя. — Та ти току-що ми каза, че Антон е момче като момче. Искаш да ме объркаш май?
— О, я стига, Анастасия Павловна — разстрои се Сергей, — знаех си, че не бива да се увличам в приказки с тебе, впиваш се като кърлеж и измъкваш всичко от човека. Само да ти се подхвърли някоя непредпазлива дума — захапваш и не пускаш, като булдог си.
— Ами не подхвърляй непредпазливи думи, когато си имаш работа с жена — усмихна се Настя. — Хайде казвай, какво се опитваш да скриеш от мен?
— Не че искам да скрия… — позачуди се малко Зарубин.
— Това дори не е тайна, всичко е написано в секретната част от личното му дело, пък и самият Антон си го казва, ако го попиташ. Просто не обича да говори за това, но ако му зададеш въпрос, няма да се измъква или да лъже, с една дума, слушай. Загубите започнали да се стоварват върху нашия Антоха още от детството му. Ти не гледай, че е само на двайсет и осем, много е патил, сякаш е живял сто години. Имал си майка и баща и по-големи брат и сестра. Отначало умрял баща му, и то внезапно, вкъщи, от сърдечен удар, практически пред очите на Антон. В онзи момент били сами вкъщи.
— Гледай ти… — поклати глава Настя. — На колко години е бил Антон тогава?
— На четиринайсет-петнайсет. Майка му, разбира се, била съсипана, с баща му се обичали цял живот, а това се случило толкова внезапно… с една дума, дълго се възстановявала от шока. Тъкмо майка му що-годе се съвзела, загива сестрата на Антон.
— Господи! Какво се е случило? — ахна Настя.
— Миела прозорците, стояла на перваза, изляла се сапунена вода, кракът й се подхлъзнал, а жилището им било на единайсетия етаж. Изобщо, разбираш. Погребали сестра му, а след седмица пристигнало съобщение, че по-големият брат е загинал на Кавказ, служел в специалните части, обкръжили някакви бандити и…
— Горкото момче — промърмори Настя. — Колко е изстрадало!
— Почакай, това не е всичко. След двете последователни погребения майка му така и не се съвзела и когато Антон тъкмо бил навършил осемнайсет, се обесила. Именно Антон я намерил в примката. Тогава бил във втори курс на Университета на МВР.
Настя ужасена затвори очи. Трудно беше да се повярва на чутото.
— Недей да мижиш, Настя, и това не е всичко — строго изрече Зарубин.
— Как така не е всичко? Какво по-страшно може да има от онова, което ми разказа?
— Ами ето, чуй. Антоха се оженил рано, явно му е било много тежко сам, бил свикнал с голямо семейство, а ето че останал сам-самичък. Общо взето, се оженил за добро момиче, младо, той бил на деветнайсет, тя малко по-голяма, дали на двайсет и една, дали на двайсет и две, нещо такова. След година се родило първото дете, после второто, животът сякаш започнал да се подрежда, отново имал семейство, отново не бил сам. И тогава, разбираш ли, някакъв пиян мизерник с много пари и малко мозък решил да се повесели и започнал да стреля на улицата с пистолет. А жената на Антоха точно тогава минавала по същата тази улица.
Зарубин направи пауза, за да отпие от чашата глътка изстинал чай.
— И какво? — нетърпеливо попита Настя.
— И нищо. Антоха трябвало още веднъж да организира погребение.
— О, господи…
— Останал с две малки деца. Такава е неговата история.
Настя помълча, за да събере мислите си. Много смърт бе видяла тя в работата си, но така да се подреди участта на един човек… Не, с такова нещо не се бе сблъсквала.
— Ами онази жена на снимката? — попита тя. — Антон ми каза, че била бавачката на децата му. Но тя изглежда прекалено добре за бавачка в семейството на обикновен руски оперативен работник.