Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Е, сбогом, благодаря ви за всичко, навеки ще си спомням с благодарност как се грижихте за мен — каза той с достойнство. — А с вас, уважаеми Змейо, ще се сбогуваме по-късно, вече на мястото.
„Това беше — тъжно си мислеше Камъкът, загледан подир отдалечаващите се. — Току-що бяха тук, при мен, а вече ги няма. Един ден Змеят ще се върне, но Котаракът — никога. Никога вече няма да го видя. За мен сега той все едно е умрял. Вече няма да го има в живота ми.“
— Добре де, не плачи — чу той гласа на Гарвана, — защото и аз ще почна… Заразяваш ме. Между другото, за сълзите. Исках да си поговоря с теб, но все отлагах, чаках това позорно черво да се омете, не ми се говореше пред него… Знаеш ли, аз май разбрах защо винаги проронвам по някоя сълза на „Вуйчо Ваньо“.
— Защо? — изхлипа Камъкът.
— Защото тази пиеса е за мен.
От учудването сълзите на очите на Камъка моментално изсъхнаха.
— Какво значи „за тебе“? Какво общо можеш да имаш ти с героите на Чехов?
— Обаче може! Това… за… за робския бунт — Гарванът явно не беше си подготвил ясни формулировки и се опитваше да изрази с думи онова, което само смътно усещаше. — Ами тези мои номера, заканите, ултиматумите, обидите и разните подобни. Това е един жалък опит за робски бунт.
— Господи! — смая се Камъкът. — И против какво се бунтуваш? Или против кого? Да не би против мен?
— Против мен самия. И против теб. Аз…
И Гарванът смутено наведе глава.
— Хайде, хайде, говори — окуражи приятеля си Камъкът. — Слушам те. Говори, не се стеснявай. Обидил ли съм те нещо? Потискам ли те? Унижавам ли те? Използвам ли те? Против какво се бунтуваш?
Гарванът събра повече въздух в гърдите си и гракна:
— Против зависимостта ми от теб. Против любовта си към теб, стар пън такъв! Привързан съм към теб, толкова те обичам, стар глупак такъв, че те ревнувам от всички наред и ужасно ме е страх, че можеш да си живееш добре и без мен. Това е. Станал съм роб на собствените си чувства. И се срамувам от себе си. Затова именно се опитвам да се бунтувам, само че безуспешно. Сега можеш да се смееш.
Камъкът помръдна вежди и премигна.
— Полудял си — тихо и ласкаво продума той. — Как можеш да се стесняваш от любовта си? Как можеш да се срамуваш? Ами че аз нямам по-близък от теб на този свят. Без теб съм загубен. И много ценя твоята откровеност и искреност. И изобщо през ум не ми минава да ти се подигравам. Напротив, благодарен съм ти, че ми каза всичко това. Твоите думи са висша проява на доверие към мен, именно така ги приемам. И хайде вече да не говорим за тъжни неща. По-добре ми разкажи нещо весело, защото ми е някак мрачно на душата.
— Заради Котарака ли? — наежи се Гарванът. — Тръгна си само преди минути, а ти вече тъгуваш за него?
И веднага се опомни, чу се какво говори и избухна в смях. След него се усмихна и Камъкът.
Театърът спеше дълбоко, уморен и успокоен. Всичко се върна към обичайното, хората от милицията не идваха вече, актьорите играеха спектакли, зрителите се радваха, учудваха, възхищаваха и аплодираха, и както преди между кулисите и суфитите се събираха облаците от възторг, смях, сълзи и страдания, с които Театърът толкова беше свикнал и с които дишаше и се хранеше.
Хората от милицията си отидоха, след като разобличиха престъпника, след като разкриха двете престъпления, но така и нищо не разбраха от това велико, прекрасно, невероятно сложно, толкова просто и същевременно непостижимо явление, наречено Театър.
По коридорите равномерно звучаха тежките стъпки на дежурния пожарникар, който обхождаше сградата, до служебния вход бърбореше телевизорът и весело издухваше пара електрическият чайник, обещавайки на портиерката и охранителя приятно пиене на чай с кифлички от театралния бюфет, в една от гримьорните тихичко капеше вода от зле затегнатия кран над мивката.
На външното стълбище пред служебния вход седеше снежнобял котарак с разноцветни очи. Седеше спокойно и търпеливо, в очакване да настъпи утрото и да се отворят вратите. И да започне новият Театрален ден.
Септември 2010 — април 2011 г.