Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Бавачка е — потвърди Зарубин. — Той и за бавачката ли не ти с казал? Впрочем, естествено — сети се той, — щом нищо не ти е казал, значи не знаеш и за нея. Това е съпругата на онази гад, който застрелял жената на Антоха.
— Как?! — не повярва Настя.
— Ами така. Свястна жена се оказала, добра, милостива, а най-важното — имала съвест, много се срамувала от стореното от мъжа й, сама отишла при Антоха и предложила помощта си. Финансова, разбира се.
— И той какво?
— Той не взел парите и казал, че ако тя би могла да му помогне за децата, щял да й бъде признателен. Защото с кого да оставя децата? При неговата работа сам не би се справил, макар че голямата ходи на училище, малкият — на детска градина. Нали трябва да ги води дотам и да ги прибира, вечер и в почивни дни да седи с тях, а как може да организира това при нашия безумен живот, когато не знаеш къде ще се озовеш след половин час и дали изобщо ще можеш да се прибереш днес? И така тя станала бавачка на децата му, безплатно. Това трае вече две години и нещо, живеят си в разбирателство.
Настя си представи красавицата от снимката и изхъмка.
— В разбирателство, казваш?
— Престани, Настя — намръщи се Зарубин, — вечно ти се привижда нещо. Няма нищо помежду им.
— А ти откъде знаеш? Да не си им светил?
— Не съм вчерашен все пак — усмихна се Сергей. — Нали слушам как Антон разговаря с нея по телефона, не може да ме измами. Там няма нищо, гаранция. Задоволих ли женското ти любопитство?
— Напълно — кимна Настя.
— А детективския ти хъс?
— Виж, детективския ми хъс — не напълно. Вчера те помолих да събереш информация и за Артьом Лесогоров, журналиста.
— Ти, приятелко, прекали с наглостта си! — искрено се възмути Сергей. — Аз да не съм ти десет души? Или може би двайсет? Аз съм един, ако не си забелязала. И хората ми, ангажирани с този случай, са един-двама. Знаеш ли колко случаи имам на главата си?
— Не ме баламосвай — весело помоли Настя, — паметта ми още работи, не съм забравила как работех и аз. Но нали ме попита удовлетворена ли съм, та ти отговорих честно. Серьожа, любов моя, провери ми този Лесогоров, иначе не мога да помръдна от мъртвата точка.
— Какво, вече всички ли в театъра разпита, ама съвсем всички? — недоверчиво примижа Сергей. — Всичките двеста души?
— Не, разбира се, но имам усещането, че няма смисъл да преследваме бройка. Лесогоров определено знае нещо, но трябва да бъда готова за разговор с него. Трябва да бъда добре подкована, за да го накарам да пропее от първия път.
— Тоест ти си сигурна, че…
— В нищо не съм сигурна — нервно го прекъсна Настя. — Просто усещам, че той знае нещо и го крие. Лъже практически на всяка крачка. Но защо? Защо лъже? С каква цел? Друг е въпросът, че това може изобщо да не е свързано с покушението срещу Богомолов. Но може и да е свързано. С една дума, Серьожа, миличък, в интерес на разкриването на престъплението, което, между другото, тегне над твоята глава, постарай се за Лесогоров, става ли? Или поне не проточвай тази работа. Моля те.
— Не обещавам — мрачно измуча Сергей. — А ти каза ли на Коля Блинов?
— Разбира се. Още днес сутринта му докладвах.
— И той какво? — погледна я с надежда Зарубин.
— Каза, че ще го възложи на теб. Не ти ли го е възложил?
— Не е още — процеди през зъби той. — Явно не смята това направление за важно и перспективно. И аз съм напълно солидарен с него по този въпрос.
Настя стана и започна да прибира в чантата си цигарите, запалката, бележника и мобилния си телефон.
— Ще бягам, Серьожа, имам среща с актрисата Арбенина. Колкото до Лесогоров, напомням ти, любими, че случаят с покушението срещу Богомолов не е мой, а твой. На мен само ми плащат за него, и то независимо от резултата, на теб обаче ще ти падне главата, ако нещо сгафиш.
— За съжаление, си права — тежко въздъхна Зарубин след нея.
Настя си бе уговорила среща с Евгения Фьодоровна Арбенина още предната вечер. Арбенина живееше на „Тверская“, затова Настя предвидливо паркира край комплекса на „Известия“, до паметника на Пушкин, и се разходи до сградата на Градското управление на „Петровка“ пеша. Затова пък сега й беше удобно да излезе на „Тверская“. Пътят й отне съвсем малко време, така че Настя не успя да се съсредоточи и да се подготви за разговора с актрисата, опитваше се да си спомни дословно всичко, което й бе казал снощи Иван Звягин, вместо това мислите й се въртяха около това, което Зарубин й разказа за Антон Сташис. Сега беше ясно, защо той толкова спокойно търпи шефското й поведение, защо не се дразни, задето някаква непозната е поела главната роля в техния тандем и сякаш изтиква младия оперативен работник на заден план. Търпи, защото изобщо не е подразнен. Той разбира, че това не е важно. Не е принципиално. Твърде рано е познал смъртта и в краткия му живот е имало толкова много смърт, че обикновено присъщите на младите хора ценности просто са останали някъде встрани от него. Антон Сташис много добре разбира кое е важното в този живот и кое е фалшивото. Невероятно е как при такова изобилие от трагични събития той е успял да не се прекърши и да запази психическото си здраве. Виж, майка му очевидно не е успяла…