![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
Но ако не се оженеше и си нямаше семейство, какво тогава? Мисълта за турнирите — този връх в рицарските пролетни и летни забавления, който беше занимавал развълнуваното му въображение от години, сега почти го отвращаваше. Че здрави хора се нараняват без никаква причина, губят си очите и крайниците и дори живота заради едната игра, когато светът и без това е толкова ужасно и опасно място — сега това го вбесяваше. „Война наужким“ бе нарекъл някой турнирите, сякаш който и да е чист спорт, колкото и рискован да е, би могъл да се приближи до ужаса на събитията, които Саймън беше видял. Войната бе като силна буря или земетресение, нещо ужасно, с което не бива да си играеш. Да я имитираш беше почти богохулство. Да се упражняваш в атакуване и фехтовка е нещо, което вършиш, за да останеш жив, ако те връхлети война. Когато всичко това свършеше — ако въобще свършеше, — Саймън искаше да се махне възможно най-далече от войната — било истинска, било „наужким“.
Но човек невинаги търси война, болка и ужас, мислеше той. Смъртта наистина няма нужда да бъде издирвана. Така че не трябваше ли един рицар винаги да е готов да изпълни дълга си, като защитава себе си и другите? Така казваше сър Деорнот, а той не беше човек, който се бие без нужда или с радост. А какво беше казал веднъж доктор Моргенес за великия Камарис? Че надувал прочутия си боен рог Селиан не за да повика на помощ или да се прослави, а за да извести на враговете си, че идва, за да могат да избягат. Моргенес беше писал десетки пъти в книгата си, че за Камарис битките не били удоволствие, че могъщото му умение да се бие било само бреме за него, тъй като му пращали нападатели и го принуждавали да убива, когато не е искал. Тук имаше парадокс. Колкото и опитен да си, винаги ще се намери някой, който иска да те изпита. Така че какво е по-добро — да се готвиш за война или да я избягваш?
Буца сняг падна на главата му от един клон и, сякаш беше жива, избегна дебелия му шал и се хлъзна с лекота по врата му. Саймън ахна, после бързо се огледа с надежда, че никой от останалите не го е чул да издава този немъжествен звук. Никой не гледаше към него. Вниманието на спътниците му изглеждаше приковано към сребристосивите планини и призрачните дървета.
И така, кое беше по-доброто? Да избягваш войната или да станеш толкова силен, че никой да не може да те нарани? Моргенес му бе казвал, че такива проблеми са работа на кралските особи, въпроси, които държат добрите монарси будни нощем, когато всичките им поданици спят. Когато Саймън се оплака от такъв мъгляв отговор, докторът се бе усмихнал тъжно.
— Този отговор наистина е незадоволителен, Саймън — бе казал старецът. — Такива са и всички възможни отговори на подобни въпроси. Ако имаше правилни отговори, светът щеше да е подреден като катедрала — дялан камък върху дялан камък, всичко гладко и чисто — и всичко твърдо и неподвижно като стените на „Свети Сутрин“. — И бе вдигнал халбата си с бира в нещо като наздравица. — Но би ли имало любов в такъв свят, Саймън? Красота и чар, без грозота, с която да ги сравняваш? Що за място би бил свят без изненади? — Старецът бе отпил продължително, бе избърсал устата си и бе сменил темата. Саймън не беше мислил след това върху думите му — до този момент.
— Слудиг! — Гласът на Саймън беше стряскащо висок, тъй като прекъсна дългото мълчание.
— Какво? — Слудиг се извъртя на седлото си, за да го погледне.
— Би ли живял в свят без изненади? Имам предвид и без добри, и без лоши?
Римърсгардецът го изгледа, после изръмжа:
— Я стига глупости!
И смуши коня си покрай един грамаден камък, застанал непоколебимо сред белите преспи.
Саймън сви рамене. Хотвиг, който също се бе обърнал, го изгледа внимателно, после отново се обърна напред.
Мислите му не го напуснаха обаче. Докато Намиращата дома тежко пухтеше под него, Саймън си спомни късче от неотдавнашен сън — поляна с трева, чийто цвят беше толкова равномерен, че сякаш беше нарисувана, небе толкова студено и непроменливо, сякаш беше къс порцелан — и всичко наоколо беше вечно и мъртво като камък.
„Ще предпочета изненадите — реши Саймън. — Дори и лошите“.
Първо чуха музиката — тънка, пронизителна мелодия, която се извиваше на талази през воя на вятъра. Когато се спуснаха по склона в чашата на долината около Сесуад'ра, видяха малък огън, запален на брега на голямото черно езеро, което обкръжаваше хълма. Малка кръгла фигурка се надигна край него, обвита в сянка, с очертан от огъня силует, и отпусна костената си флейта.