Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Какво ще правиш?

Изражението му не издаваше нищо, освен спокойно любопитство.

Саймън не отговори, съсредоточен върху това, което правеше и което щеше да направи. Смъкна се от седлото с изненадваща лекота, размота напоения с катран парцал от факлата и го намота зад върха на стрелата; върза го стегнато с парче от ремъка, който прикрепваше канукската му ножница на кръста му. Коленичи, заслонен от вятъра от тялото на Намиращата дома, и извади кремъка и огнивото.

— Стига, Саймън. — Тонът на Слудиг беше по средата между тревога и гняв. — Свършихме работата, за която дойдохме. Какво си намислил?

Саймън не му обърна внимание; изби искра в лепкавите гънки на парцала, омотан под върха на стрелата, раздуха я, докато пламне, после пъхна огнивото и кремъка в джоба си и се метна на седлото.

— Чакайте ме — каза той и пришпори Намиращата дома надолу по склона. Слудиг тръгна след него, но Хотвиг протегна ръка, хвана юздата на коня му и го закова на място. Двамата започнаха оживен спор шепнешком.

Саймън не бе имал много възможности да се упражнява в стрелба с лък и съвсем никакви пък да стреля от препускащ кон от времето на ужасната вихрена битка край Хейтстед, когато беше убит Етелбърн. Все пак сега не точността и умението бяха толкова важни, колкото желанието да направи нещо, да изпрати послание на Фенгболд и неговите самоуверени конници. Той тръсна стрелата, стиснал Намиращата дома с колене, и пламъкът се разгоря — дори му припари на пръстите. Саймън излезе на едно равно място и опъна лъка. Обърна с крака Намиращата дома в бавен кръг. Устните му мърдаха, но той не знаеше какво говори — толкова бе погълнат от кълбото пламък, което потрепваше на върха на стрелата. Пое си дъх и пусна тетивата.

Стрелата полетя, ярка и бърза като комета, и се извиси в нощното небе като пръст, потопен в кръв, провлечен по черно платно. Сърцето на Саймън подскочи. Вятърът, след секунди почти угасил пламъка, най-после го пусна сред скупчените сенки на лагера. След миг ярко огнено цвете се издигна над една от палатките — беше пламнала. Саймън погледа малко пожара — сърцето му биеше бързо като на птица, — после обърна кобилата и я пришпори към планината.

Не каза нищо на спътниците си. Слудиг също не го попита нищо. Всички просто се подредиха около младежа и препуснаха през тъмните планини срещу вятъра, който духаше леден в лицата им.