Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Няма нужда да се страхуваш за мен — каза тя. — Жените от клановете не са слаби. Аз няма да плача. Ще износя детето ни и то ще бъде силно и здраво.

Джосуа помълча, после дълбоко пое дъх.

— Упреквам се. Не ти дадох възможност да разбереш какво правиш.

Тя рязко се обърна да го погледне, лицето й се изкриви от страх. После свали ръката му от косата си и я стисна.

— Какво имаш предвид? Кажи ми!

Той се двоумеше; търсеше думи.

— Да си съпруга на принц е различно от това да си любовница на принц.

Тя се отдръпна, за да може да се обърне и да го погледне в очите.

— Какво говориш? Че ще доведеш друга жена, за да заеме мястото ми? Ще убия и теб, и нея, Джосуа, кълна се в клана си!

Той се засмя, макар че в този миг тя изглеждаше напълно способна да осъществи заплахата си.

— Не, нямам това предвид. Съвсем не. — Погледна я и усмивката му изчезна. — Моля те, любима, никога не си мисли подобни неща. — Той отново стисна ръката й. — Исках да кажа само, че като жена на принц ти не си като другите жени и детето ни не е като другите деца.

— Е, и? — Страхът още не си беше отишъл. Още не се беше успокоила.

— Не мога да позволя нещо да се случи на теб или на нашето дете. Ако загина, животът, който носиш в себе си, може да се окаже последната останала брънка с предишния свят.

— Какво значи това?

— Значи, че нашето дете трябва да живее. Ако не успеем, ако Фенгболд ни победи, или дори ако оцелеем в тази битка, но аз загина — тогава нашето дете трябва да отмъсти за нас. — Той разтри челото си. — Не, нямах това предвид. То е по-важно от отмъщение. Нашето дете може да се окаже последната светлинка срещу една епоха на мрак. Ние не знаем дали Мириамел ще се върне при нас и дори дали е жива. Ако е загинала, тогава един син на принца или една негова дъщеря — тоест внукът или внучката на Престър Джон, ще издигне единственото знаме, което може да обедини съпротивата срещу Елиас и неговите безбожни съюзници.