Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Това е поредната загадка. Може да е някаква хитрина на Фенгболд, някакъв опит да ни обходи във фланг. Но това няма голям смисъл.

— Особено когато главната му войска е толкова далече — добави Деорнот. „Във всеки случай не прилича на методите на Фенгболд — помисли си той. — Херцогът на Фолшайър никога не е бил хитрец“.

— Струва ми се, Саймън, че това може да са твоите приятели ситите — да идват да се присъединят към нас. Добре би било да е така! — Джосуа вдигна вежда. — Нали си разговарял с твоя принц Джирики?

Бузите на младежа пламнаха в ярко алено.

— Аз… Да, разговарях — измънка Саймън. — Не трябваше да го правя.

— Това е друг въпрос — каза сухо Джосуа. — Твоите провинения, каквито и да са, не са за това събрание. По-скоро искам да знам мислиш ли, че биха могли да са те?

— Вълшебните хора? — изтърси Фреозел. — Това момче приказва с вълшебните хора?

Саймън наведе смутено глава.

— Джирики каза, че ще мине много време, докато се присъедини към нас, дори ако би било възможно. Също — и не мога да потвърдя това, ваше височество, то е само усещане — мисля, че ще ми съобщи някак, ако тръгне да ни окаже помощ. Джирики знае колко нетърпеливи сме ние смъртните. — Той се усмихна тъжно. — Знае обаче и колко би повдигнала духа ни вестта, че те идват.

— Милостиви Ейдон! — Фреозел все още беше смаян. — Вълшебните хора!

Джосуа кимна замислено.

— Е, ако хората, които са запалили тези светлини, не са приятели, значи са врагове — макар че, като се замисля, може би сте видели огньовете на някои от тези, за които каза Фреозел, на избягалите от Сесуад'ра. — Той се намръщи. — Ще помисля и за това. Може би ще изпратим разузнавачи утре. Не ми се ще да остана в неведение кой би могъл да дели с нас това малко ъгълче на Остен Ард. — Той се изправи, изтупа пепелта от панталоните си и пъхна чукана на дясната си ръка под наметалото си. — Това е всичко. Вървете да си намерите нещо за закуска.

Принцът се обърна и влезе в палатката си. Деорнот го изпрати с поглед, после огледа върха на хълма. Изправените скали се мержелееха в сивкава мъгла, сякаш Сесуад'ра плуваше в море от небитие. Той се намръщи от тази мисъл и се приближи до огъня.