Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Излез.

Девойката скочи и излетя от палатката, като изпусна дрехата, която кърпеше. Принцът я изпрати с поглед, после върна вниманието си към Воршева. Понечи сякаш да каже нещо, но спря и тръгна към изхода на палатката, като мърмореше:

— О, Елисия!

Беше трудно да се каже дали беше молитва, или проклятие. Джосуа излезе.

— Къде отиваш? — извика Воршева след него.

Джосуа присви очи в тъмнината, видя момичето до една близка палатка и се приближи до него, като свиваше и отпускаше юмрук.

— Почакай. — И протегна ръка да докосне рамото на девойката. Тя се стресна, отстъпи и вдигна ръце, сякаш да се защити от удар.

— Прости ми — каза той. — Беше неблагородно от моя страна да постъпвам така. Ти си много мила с Воршева и тя те харесва. Моля те, прости ми.

— Да ти про… простя, господарю? — изфъфли девойката. — Аз? Аз съм никоя!

Джосуа примигна.

— Бог мери всяка душа с еднаква мярка. Сега, моля те, иди в палатката на отец Странгиард ей там. При него ще е топло и съм сигурен, че ще ти даде да хапнеш и пийнеш. Ще дойда да те взема, когато свърша разговора с жена си. — Тъжна, уморена усмивка пропълзя по слабото му лице. — Понякога съпрузите трябва да имат малко време да останат сами, без значение дали са благородници.

Девойката се опита да направи реверанс, но беше притисната толкова плътно до палатката, че не успя.

— Да, принц Джосуа.

— Е, върви. — Джосуа гледа след нея, докато тя бързаше по заснежената земя към палатката на Странгиард, после се обърна и се върна при Воршева.

Тя го погледна. Любопитството й явно се смесваше с гняв. Той й каза какво е направил.

— Ти си най-странният човек, когото съм познавала. — Тя пое дълбоко дъх, после сведе глава към шиенето си.

— Щом силните могат да тормозят слабите без срам, по какво тогава се различаваме от зверовете?

— Да се различаваме? — Тя все още избягваше погледа му. — Как да се различаваме? Брат ти ни преследва с войници. Хора умират, жени умират, деца умират — всичко заради пасища, титли и знамена. Ние сме зверове, Джосуа. Не си ли го разбрал? — Тя го погледна, по-меко този път, като майка — дете, което още не е научило суровите уроци на живота. После поклати глава и пак се зае с кърпенето.

Принцът седна сред купчината възглавници и одеяла, потупа мястото до себе си и каза:

— Ела седни до мен.

— Тук е по-топло, близо е до мангала. — Воршева изглеждаше погълната от шиенето.

— Няма да е по-студено и ако седнем тук заедно.

Воршева въздъхна, стана, отиде до него и се отпусна на възглавниците. Загледаха покрива на палатката, хлътнал под тежестта на снега.

— Извинявай — каза Джосуа. — Не исках да бъда груб. Но се тревожа. Страхувам се за здравето ти, за здравето на детето.

— Защо мъжете смятат, че те са храбри, а жените са слаби? Жените виждат повече кръв и болка, отколкото мъжете през целия си живот, ако не се бият — а това е безсмислена кръв. — Воршева се смръщи. — Жените се справят с болките, които са неизбежни.

Джосуа не отговори. Вместо това плъзна ръка около раменете й и пръстите му заиграха с тъмните й къдрици.