![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
На повечето места ледът беше само тънка корица над водата, трошлив като захарче. Когато носът на лодката го пробиваше, той пращеше и прозвънваше — нежен, но изнервящ звук, от който Саймън настръхваше. Небето над главите им се беше поизчистило и тук-там наистина можеха да се видят звезди, проблясващи в мрачината.
— Вижте — тихо каза тролът. — Докато хората се готвят за битка, Седа все още се занимава със своите работи. Още не е хванала съпруга си Кикасут, но не престава да опитва.
Саймън седеше до него и се взираше в дълбокия кладенец на небето. Освен мекото хрущене на ледената корица над водата и някой случаен глух удар, когато улучваха по-едро парче плаващ лед, долината беше неестествено тиха.
— Какво е това? — попита Слудиг рязко. — Ей там.
Саймън се обърна. Римърсгардецът сочеше над водата към тъмния край на Алдхеорте, който стоеше като стена на замък над северния бряг на езерото.
— Нищо не виждам — прошепна Саймън.
— Скри се — каза Слудиг ядосано, като че ли Саймън го бе казал от неверие, а не от невъзможност да види. — Имаше светлини в гората. Видях ги.
Бинабик също бе вперил поглед в мрака.
— Това е близо до мястото, където се намира град Енки-е-Шао'сейе, или поне това, което е останало от него.
И Хотвиг се придвижи напред и лодката леко се разклати. Саймън си помисли, че е хубаво, че Намиращата дома стои мирно на кърмата, иначе плоскодънката щеше да изгуби равновесие.
— В призрачния град? — Насечените с белези черти на тритинга изведнъж станаха детски и малко уплашени. — Видял си светлини там?
— Видях — каза Слудиг. — Кълна се в кръвта на Ейдон, че ги видях. Но вече изчезнаха.
— Хм! — Бинабик изглеждаше смутен. — Може да е било някакво отражение от лампите ни от някаква огледална повърхност в стария град.
— Не. — Слудиг беше твърд. — Бяха по-ярки от нашите лампи. Но угаснаха!
— Магьоснически светлини — каза Хотвиг навъсено.
— Възможно е също — предположи Бинабик — да си ги зърнал само за миг през дърветата или разрушените здания, а след това сме отминали мястото, откъдето се виждат. — Той се замисли за момент, после се обърна към Саймън. — Джосуа ти възложи днешната задача, Саймън. Трябва ли да се върнем, за да проверим дали отново ще зърнем тези светлини?
Саймън се опита да реши кое е най-доброто, но наистина не искаше да знае какво има на отвъдната страна на черната вода. Не и тази нощ.
— Не. — Опита се да го каже решително и твърдо. — Няма да ходим да гледаме. Не когато имаме новини, които са нужни на Джосуа. Ами ако е разузнавателна част на Фенгболд? Колкото по-малко от нас видят, толкова по-добре. — Изразено по този начин, всичко звучеше доста разумно. За миг той почувства облекчение, но то бързо бе последвано от срам, че се опитва фалшиво да направи впечатление на тези хора, които бяха рискували живота си под негово командване. — И освен това — добави той, — аз съм уморен и разтревожен — не, всъщност съм изплашен. Беше трудна нощ. Нека се върнем и кажем на Джосуа какво сме видели, в това число и за светлините в гората. Принцът ще реши. — Внезапно усети нещо огромно зад рамото си, бързо се обърна, разтреперан, и видя гигантската маса на Сесуад'ра, възправяща се от водата. Бе се появила толкова неочаквано от мъглата, сякаш би могла точно в този момент да е изникнала изпод обсидиановата повърхност на езерото като скачащ кит. Саймън стоеше и я гледаше с отворена уста.
Бинабик погали широката глава на Куантака.
— Мисля си, че Саймън говори разумно. Принц Джосуа ще трябва да реши какво да се прави с тази мистерия.
— Видях ги — каза Слудиг ядосано, но поклати глава, сякаш вече не беше толкова сигурен.
Лодките продължиха напред. Гористият бряг изчезна зад тях под обвиващата го мъгла като сън, избледняващ пред светлината и шумовете на утринта.
Деорнот наблюдаваше как Саймън докладва. Откри, че го харесва. Младежът беше въодушевен и възбуден от новите си отговорности; е, сивата утринна светлина се отразяваше в очи, които бяха може би малко прекалено блестящи за сериозността на обсъжданите въпроси — войската на Фенгболд и нейното съкрушително превъзходство в хора, въоръжение и опит — но Деорнот с удоволствие отбеляза, че юношата не прибързва с обясненията си, не скача към необосновани заключения и обмисля грижливо отговорите си на въпросите на принц Джосуа. Този новоизпечен рицар явно бе видял и чул много през краткия си живот, и бе внимавал. Когато Саймън свърши и Слудиг и Хотвиг кимнаха утвърдително след заключенията му, Деорнот откри, че също кима. Макар че брадата на Саймън още беше юношески пилешки пух, опитното око на Деорнот съзря под него зараждането на един достоен мъж. Помисли си, че един ден момчето може да стане пример, който другите да следват за свое добро.