Пазачът на фара [bg]

Беше ранна есен, когато за пръв път й разрешиха да напусне Грошер. Лодката се поклащаше застрашително, както когато пътуваха към острова, но този път Емели не бе обзета от паника. Живееше твърде близо до морето и беше опознала промените и звуците му. Ако морето не я задържаше насила на острова, вероятно би могла да се примири с него. Още повече че сега то я отнасяше към пристанището.

Водата беше огледално гладка и Емели не издържа на изкушението да протегне ръка надолу и да направи бразда по повърхността. Наведе се към релинга, за да могат пръстите й да достигнат водата, а с другата ръка се хвана за корема. Карл стоеше до щурвала. Веднага щом се отдалечиха от Грошер и сянката на фара, той придоби съвсем различен вид. Беше красив мъж. Емели отдавна не се бе замисляла за това. Злобата в очите го загрозяваше. Но като го гледаше сега, изправен и вперил поглед напред, тя си спомняше какво я бе привличало толкова навремето. Може би островът го бе променил, помисли си Емели. Може би нещо там бе изкарало злото в него наяве. Тя бързо прогони тази мисъл. Ама че глупачка беше. Но предупреждението на Едит все още отекваше в главата й.

Във всеки случай днес щяха да се махнат от острова, макар и само за няколко часа. Щеше да види хора, да напазарува и да пие кафе с лелята на Карл, която ги бе поканила в дома си. И да посети лекаря. Това не я притесняваше. Знаеше, че всичко е наред с детето, което риташе корема й така жизнено. Но все пак щеше да е истинска благословия да получи потвърждение.

Вятърът докосваше приятно кожата й. Емели замижа и се усмихна.

– Седни като хората – каза Карл и я стресна.

Емели отново си припомни предното пътуване с лодката. Тогава бяха младоженци и тя бе изпълнена с очакване, а Карл все още се държеше с нея приятелски.

– Извинявай – каза тя и сведе поглед.

Сама не знаеше защо моли за извинение.

– Без излишни приказки.

Гласът беше студен. Пред нея отново стоеше Карл от острова. Грозният, със злобните очи.

– Да, Карл.

Емели продължи да гледа надолу, към дървените дъски. Детето в корема й ритна толкова силно, че тя ахна. Внезапно Юлиан стана от мястото си, седна твърде близо до нея и сграбчи ръката й.

– Чу какво каза Карл. Без приказки. Няма да дрънкаш за острова и за неща, които засягат само нас.

Пръстите му се впиха още по-дълбоко в кожата й и лицето й се изкриви в гримаса.

– Добре – каза тя, докато очите й се насълзяваха от болка.

– Просто стой в лодката и кротувай. Лесно е човек да падне зад борда – каза Юлиан тихо.