Пазачът на фара [bg]

Той говореше бавно и ясно, като на малко дете.

– Патрик знае ли за това? – попита Аника и погледна към телефона.

– Хедстрьом ще научи, когато благоволи да се появи на работа. Часът е осем и две минути – каза Мелберг, пренебрегвайки факта, че самият той рядко се появяваше преди десет. – Пресконференцията започва в осем и половина. След по-малко от половин час. И както казах, имаме нужда от помещение за целта.

Аника отново хвърли поглед към телефона, но осъзна, че Мелберг няма да я остави, преди да си е вдигнала дупето и да се е захванала с подреждането на единствената стая, подходяща за пресконференция. Надяваше се само, че той ще се прибере в кабинета си и ще й се удаде възможност да звънне на Патрик и да го предупреди.

– Какво става тука?

Гласът на Йоста се чу откъм вратата, докато Аника подреждаше столовете.

– Изглежда Мелберг ще дава пресконференция.

Йоста се почеса по тила и се огледа.

– Хедстрьом знае ли за това?

– Точно това попитах Бертил. Не, очевидно не знае. Това е една от собствените му брилянтни идеи, а не можах да се свържа с Патрик и да го предупредя.

– Да ме предупредиш за какво? – попита Патрик, подавайки се зад Йоста. – С какво си се захванала?

– Тук ще има пресконференция след... – Аника погледна часовника си – ... десет минути.

– Надявам се, че се шегуваш? – каза Патрик, но изражението на Аника говореше, че това ни най-малко не е шега.

– Този проклет...

Патрик се обърна и закрачи към кабинета на Мелберг. Чу се отваряне на врата, последвано от ядосани гласове и затваряне на същата врата.

– Ой – каза Йоста и отново се почеса по тила. – Аз най-добре да си отида в стаята.

После се изниза толкова бързо, че Аника се зачуди дали наистина е бил там, или просто й се е привидяло.

Мърморейки, тя продължи да подрежда столовете, но много й се искаше да бъде муха на стената в кабинета на Мелберг. Оттам все още се чуваха развълнувани гласове, но думите не се различаваха. След малко отвън се позвъни и Аника изтича да отвори.

Петнайсет минути по-късно всички журналисти си бяха по местата, шепнейки приглушено. Една част се познаваха. Имаше репортери от „Бохусленинген“, „Стромстадс Тиднинг“ и другите местни вестници. Имаше представители дори на радиото, както и на „тежката артилерия“ – вечерните вестници, които рядко се появяваха из този край. Аника прехапа нервно устни. Мелберг и Патрик още не се бяха появили и тя се зачуди дали трябва да каже нещо или просто да изчака и да види какво ще стане. Избра втория вариант, но през цялото време хвърляше погледи към кабинета на Мелберг. Накрая вратата се отвори и той изхвърча навън със зачервено лице и рошава коса. След това Патрик застана до вратата с ръце на хълбоците. Въпреки разстоянието, Аника виждаше ядосания му поглед. Докато Мелберг крачеше бързо към нея, Патрик влезе в кабинета си и затръшна вратата така, че картините в коридора се разтресоха.

– Нахакано хлапе – измърмори Мелберг, докато минаваше покрай Аника. – За кого се мисли, че да идва и да ми обяснява как се правели нещата.