Пазачът на фара [bg]

– Никога не бих продал на деца. Познавате ме, по дяволите. Никога не бих им дал дрога.

– Ние и не те обвиняваме в такова нещо. Както казах, намерили са кокаина в кошчето – каза Паула, този път малко по-меко. – Но има определена връзка между убития мъж и онова пликче.

– Каква връзка?

– Това няма значение – каза Паула и махна с ръка. – Това, което искаме да знаем, естествено, е дали си имал контакт с него, дали знаеш нещо? И не, няма да те арестуваме, ако това е така – продължи тя, преди Роле да успее да каже нещо. – Разследваме убийство, а това е значително по-важно. Всъщност би могло да ти е от полза в бъдеще, ако ни помогнеш.

Роле като че се замисли дълбоко. После сви рамене и въздъхна.

– Съжалявам. Понякога съм се разминавал с пича, но никога не сме общували. Не изглеждаше, сякаш има за какво да си говорим. Но ако това, което казвате, е вярно, може би сме имали повече общо, отколкото си мислех.

Той се засмя.

– И не си чувал нищо за него от другите си познати? – намеси се Мартин.

Ники се беше преместила при него и той я почеса по врата.

– Не – каза Роле неохотно.

С радост би се възползвал от шанса да натрупа няколко точки, но беше очевидно, че не знае нищо.

– Звънни ни, ако чуеш нещо.

Паула извади визитката си и я подаде на Роле, който отново сви рамене и пъхна картичката в задния джоб на лекьосаните си дънки.

– Разбира се. Ще намерите изхода, нали?

Роле се ухили, протегна ръка и взе пакетчето снус, което лежеше на масата. Ръкавът на ризата му се повдигна и разкри убожданията от игли в сгъвката на ръката. Роле употребяваше хероин, не кокаин.

Ники ги изпрати до вратата вместо господаря си, а Мартин се спря и я погали, преди да излезе.

– Приключихме с един. Остават още трима – каза Паула и тръгна надолу по стълбите.

– Горя от нетърпение да прекарам деня си в наркомански квартири – каза Мартин и тръгна след нея.

– Ако имаш късмет, може би ще попаднем на още кучета. Досега не бях виждала човек да премине толкова бързо от пълен ужас към тотално умиление.

– Да, хубавица си беше – измърмори Мартин. – Но продължавам да не харесвам големи кучета.