Виелица на сенките [bg]

Но все пак ми се наложи да наруша обещанието си и плътно да се приближа до мравките и тяхната собственост. Това се случи чак след като броят им чувствително намаля — сега срещнах по две или три на минута, а не петдесет, както беше по-рано.

Под светлината на гъбата от тъмнината изплува следната картинка — покрай пътеката растяха ниски разклонени храсти и около тях пълзяха двойка мравки-работници. Те късаха някакви тъмнозелени плодове, всеки с големина на ябълка. Изглежда вечеряха. Изчаках, докато се наситят и си тръгнат, след което се огледах и като не забелязах присъствие на пазачи, започнах да късам плодове и да ги пъхам в чантата си, трезво разсъждавайки, че щом насекомите не умират от тези ябълки, то и аз няма да умра… вероятно. Дългите шипове по клоните бодяха ръката ми дори и през кожените ръкавици, аз се мръщех и сумтях, но не преставах да ощетявам мравешката ферма и се успокоих чак когато напълних чантата догоре. Щом приключих, бързо се отдалечих, докато още не са ме хванали на местопрестъплението.

Все пак ми трябваше много смелост, за да се реша да опитам плода. Отгоре беше покрит с плътна кора и се наложи да поработя с ножа. Лек аромат на сливи и малини погъделичка ноздрите ми. Моят стомах приветствено изкъркори. Миришеше нормално. Отхапах парче и се опомних чак след като бях омел четири плода. Удивително, но гладът изчезна, сякаш съм изял цяла печена гъска. Ако плодът все пак се окаже отровен и умра, поне ще умра сит.

Веднага ми стана по-весело. Дори се изпълних с оптимизъм и пътят вече не ми изглеждаше мрачен и безкраен. Четиридесет минути по-късно Пещерата на мравките, както започнах да наричам това място, остана зад мен. По широки стълби стигнах до следващата пещера. Колоните тук приличаха на драконови зъби и изглеждаше все едно се намирам някъде в средата на устата на огромно чудовище. Гъбата си светеше, пътеката никъде не мислеше да изчезва, така че без каквито и да са проблеми и неочаквани неприятности Гарет-сянката стигна до крайната цел на пътуването си. Колоните-глиги отстъпиха настрани, откривайки ми вход към доста малка пещера. Пътеката се разклоняваше на осем части, излизащи от пещерата в осем коридора. Но те не ме интересуваха — пътуването ми през Нивото между нивата, ако се вярваше на думите на Посланика, приключваше тук. В стените на пещерата имаше множество врати, излети от бронз, който под влиянието на времето отдавна беше придобил тъмнозелен цвят. Масивни дръжки от същата сплав и никакъв намек за ключалка или резе.

Напуснах пътеката и по меката трева пристъпих към най-близката врата. Намерих това, което търсех, чак след старателно взиране. Малко синьо кръгче в долния ъгъл на вратата. Сега оставаше да намеря врата с червен триъгълник, да се помоля на Сагот и да пристъпя в осмо ниво. Закрачих покрай вратите, търсейки правилния знак.