Виелица на сенките [bg]

— Махай се! — изграчих с несвойствен глас.

Никакъв отговор.

Докосване. Замахнах, но създанието се оказа прекалено пъргаво и отскочи, преди да успея да го закача.

— Махай се! Чуваш ли?!

Никакъв отговор. И изведнъж:

— Махай се! Чуваш ли?!

Гласът на този, който стоеше в тъмния коридор, се оказа тънък, свистящ. Сякаш създанието пробваше думите на вкус.

Удар в гърдите.

— Махай се? — ме попитаха.

С този спешно трябваше да се направи нещо. Зашарих в чантата. Изумруди, изумруди… Половин чанта изумруди за факла! Цяла чанта! Най-накрая пръстите ми напипаха единия от двата стъклени цилиндъра.

— Чуваш ли! — този път бях ощипан.

Как само ме заболя! Какво следваше? Да опитат Гарет със зъби?

Затворих очи и хвърлих флакона с магически еликсир на пода. Гръм, ярка светлина. Някой уплашено изкрещя. Останките от еликсира бавно угаснаха, но успях да различа несъразмерна, сгърчена от болка сянка. Без да се замислям, измъкнах ножа и размахвайки го на кръст, се втурнах напред. Преди еликсирът да престане да действа и заслепеното създание да си възвърне способността да вижда, аз три пъти го ударих с ножа. С всеки мой удар на мястото се разливаше нещо светещо с отровно зелен цвят. Дали от страх или защото много бързах, но по всяка вероятност не засегнах нито един жизненоважен орган на съществото. Съскащо и с течаща светеща кръв, то ме отблъсна от себе си и бързо потъна в тъмнината.

Поех си дъх чак когато крясъците от болка на странното създание окончателно затихнаха някъде в далечината. Цялото острие до дръжката беше изцапано с кръв, а и по пода имаше предостатъчно отровнозелени фосфоресциращи петна. Кръвта се оказа странна, но в този конкретен случай изобщо не ми пукаше, важното беше, че благодарение на нея вече имах осветление. Острието на ножа направо излъчваше зелена светлина. Толкова за осветлението, макар че светещата кръв осветяваше не повече от две крачки. Във всеки случай две крачки си е по-добре от нищо. Протегнах ръката с ножа напред и продължих пътя си, като много се надявах, че наоколо няма повече страшилища.

След около петдесет ярда костите спряха да хрущят под краката ми. С моя късмет създанието беше избягало напред по коридора и мисълта за повторна среща изобщо не ми се нравеше. Но пък от него беше изтекла кръв и сега на пода се виждаше пътечка от яркозелени петна. Истинска пътеводна пътечка през мрака. Сега вървях достатъчно бързо и уверено (особено в сравнение с досегашното ми пълзене в тъмното). Но кръвта по ножа започна да засъхва и да губи своите магически свойства. Още пет минути — и отново ще се окажа в тъмнина. Така че закрачих по-енергично и преди зелената кръв съвсем да угасне, отпред се мярна едва забележима искрица светлина. Изглежда все пак щях да се измъкна от тъмнината.