![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Проклетият коридор остана зад гърба ми и се озовах в… предполагам, че това беше пещера. Просто не можех да преценя истинските й размери. Тук духаше съвсем истински вятър. Миришеше на пръст, свежа пролетна трева и гъби. Шапките на гъбите, наподобяващи огромни куполи на катедрали, излъчваха равномерна жълта светлина. Тя осветяваше всичко в радиус двайсетина ярда и аз много добре виждах растящата в пещерата трева и пътечката, отиваща някъде в тъмното. Също така видях и какво беше останало от създанието, което ме нападна в коридора — тяло без глава, две ръце и един крак. Около трупа се бутаха четири… хм… да кажем, че са мравки. Най-малкото тези същества приличаха преди всичко на мравки. Вярно, на земята едва ли можеш да срещнеш мравки с големина на човешка ръка, при това абсолютно бели, сякаш са се оваляли в брашно. Шест крака, бясно мърдащи мустачки на издължена глава, здрави челюсти и липса на какъвто и да е намек за очи. Мравките делово се суетяха около трупа. Ето едната отряза (или откъсна) крака на създанието и го замъкна някъде в дълбините на пещерата. Професионално.
На моята особа не обръщаха никакво внимание и сякаш изобщо нямаха намерение да ме нападат, което мен, като човек мирен и съвсем не зъл, неизказано ме радваше. Заобиколих бригадата насекоми-гиганти и се насочих към заинтригувалите ме гъби. На една от шапките стоеше друга мравка. Спрях, без да смея да се приближа. Сагот само знае какво ще направи, ако се откъсне от заниманието си и ме усети. Междувременно мравката откъсна част от вече доста разръфаната шапка и като се премести на пънчето на гъбата, заслиза към пода, стиснала мечтаната плячка с челюсти. Изчаках, докато мравката с храната-фенера-плячката потъне в мрака, и чак тогава пристъпих към гъбата. С какво бях по-лош от мравка? Аз също трябва да отрежа малко фенерче за собствени нужди.
Но не се получи. Отникъде появила се мравка ми прегради пътя. Тази не беше работник, а воин, за което говореше размерът й (с лакът по-голяма от събратята си) и по-здравите челюсти (такива без проблем биха отхапали крак). Аз помахах с ръка, опитвайки се да привлека вниманието й. Никакъв ефект, само мустачките й потрепнаха. Направих крачка към мравката и в отговор тя раздразнено изщрака с челюсти. Разбрах. Няма да ме пусне при гъбата.
— Ако имах арбалет, щеше да се държиш доста по-прилично.
И на това пазачът не реагира. Защо да разговаря с мен, щом нямам арбалет?
В същото време мравките-работници вече бяха разфасовали тялото на коридорната твар на парчета и се изнесоха заедно с плячката, оставяйки някои дребни парченца на тревата. Хайде да сменим подхода.
Мушнах с ножа най-голямото парче и го хвърлих в краката на пазача. Той подозрително размърда мустачки, внимателно изследва парчето и видимо останал доволен от подхода ми, без никакви възражения ме пусна да отида при гъбата. Отрязах си парче с големината на юмрук и като оставих мравката да пази месото до идването на някой от работниците, тръгнах по пътечката.
Светлината от гъбата беше дори по-силна от тази на „светлинка“ и след потискащо дългия коридор, свързващ залата с Подземното езеро и тази пещера, светлината беше истински подарък от боговете. Пътеката се оказа права като доралиски път. Без пресичания, без разклонения. Просто вървиш и не мислиш за нищо. Ха! Лесно е да се каже — не мисли за нищо! А храната? Смили се над мен, Сагот! Сега бях готов да омета цял бик, натъпкан с три овце, които на свой ред трябва да са пълни с пъдпъдъци или с каквото там ги пълнят такива блюда. Като цяло, ако някой още не е разбрал, много исках да ЯМ. От парчето гъба, което носех в ръка, се носеше невероятен аромат и аз постоянно преглъщах слюнка, за да не го изям и естествено, да умра със смъртта на храбрите. Или смъртта на гладните. Но да хапна гъбата не ми позволяваше все още не напълно обезумелият от глад разсъдък. Първо, аз не съм гоблински шаман, за да ям сурови гъби, а след това да пиша всякакви безумни книги с предсказания. И второ, не исках да се гърча на тревата в предсмъртни конвулсии, ако внезапно гъбата се окаже отровна. Така че се налагаше стоически да се боря със самия себе си, за да не зарежа всякакви опасения и да започна да лапам източника си на осветление.