Виелица на сенките [bg]

Далечния звън го чух чак след като подминах осмата пирамида. Създаваше впечатление, сякаш някой е увесил верига по себе си и джобовете му са пълни с дребни монети.

Звън, звън. Звън, звън.

Стъпките на неизвестния се приближаваха и аз се защурах напред-назад, търсейки къде да се скрия. Все така става — никога не се заричай. Изглежда Сагот ме беше чул и беше решил да се пошегува, защото единственото място, където можех да се скрия, беше нишата в пирамидата. Нямах време да умувам, всеки миг неизвестният щеше да е тук, и тогава само мракът знае какво ще се случи. Имах единствено нож и вярата ми в моята способност да се спася от неизвестно какво клонеше към нула. Нишата се оказа доста просторна и се вместих в нея без никакви усилия. Гъбата трябваше да я скрия в чантата, светлината издаваше присъствието ми. Светът около мен потъна в мрак.

Звън, звън — стъпките приближаваха все по-близо и по-близо.

Внезапно от тъмнината изплуваха стените на пирамидата, намиращи се точно срещу мен. Неизвестният носеше факла. А после го видях. Както и очаквах, създанието нямаше нито вериги, нито пари в джобовете си (поради липсата на последните). Просто всяка негова крачка по пода се превръщаше в звън. Звънящият се оказа от многочислената порода на неспокойните мъртъвци. Във всеки случай лицето му беше мумифицирано и изсъхнало като стафида, носът му напълно отсъстваше, а бузите му бяха изтръгнати и зъбите му се виждаха през дупките. Имаше черни, ахатови, мъртви очи. Същите като на Бас. Съществото беше облечено в ботуши с невероятно дълги шутовски носове, с яркооранжево трико и шапка на придворен глупак, но на нея вместо камбанки висяха миниатюрни златни черепчета. В лявата си ръка създанието държеше факла, а в дясната — кистен4. Видът на Звънаря беше едновременно страшен и нелеп до невъзможност. Седях в своето убежище буквално като мишка. Звънарят продължи да проверява поверената му територия и потъна в мрака. Изчаках, докато стъпките му напълно утихнат, и излязох от пирамидата. Трябваше да премина Костните зали колкото се може по-бързо, в противен случай щях да си имам сериозни неприятности. Срещу кистен ножът определено не беше най-доброто оръжие.

Когато отново чух звънене, вече без колебание се свих в поредната пирамида и шутът-покойник пак не ме забеляза. Още четири пъти ми се налагаше да се крия от патрулиращите в Костните зали създания.

Натрупаните покрай стените планини от кости някак вече престанаха да ме смущават и плашат, не ми беше до тях. Сега Гарет-сянката имаше само едно притеснение — да не се сблъска с някой Звънар.

Костните пирамиди отстъпиха встрани и аз се озовах… Навярно би могло да се нарече площад. Напълно свободно пространство, без никакви следи от кости. Гъбата-светилник даваше оскъдна светлина, така че трябваше да продължа малко на късмет, надявайки се, че наблизо няма Звънар. В самия център на площада имаше статуя. Може би тук следва да кажа, че долната ми челюст едва не удари пода — толкова неочаквано се оказа открилото се пред погледа ми творение.