Виелица на сенките [bg]

Глава 11

Рогът на дъгата

Оказах се в малка стаичка, където миришеше на старост, прах и свещи. И ако не друго, то поне свещите бяха повече от достатъчно. Цялата стая беше пълна със свещници. Масивна метална маса, отрупана с книги и свитъци, тежки драперии от тъмночервен бархет по стените, подът — покрит с избелял от времето и едва ли не разпадащ се под краката ми султанатски килим. В далечния ъгъл, близо до изхода от стаята, имаше малък шкаф с рафтове, пълни с буркани и колби. На една от стените — картина в тежка претенциозна позлатена рамка. Вече никой не можеше да разбере какво е изобразил неизвестния художник — всички цветове бяха избледнели. В близост до масата стояха два сандъка, обковани в бронз.

Погледнах назад, но вратата, благодарение на която се бях оказал в тази стая, я нямаше. Просто се беше разтворила във въздуха. Вече не можех да се върна на Нивото между нивата и ми оставаше само да се надявам, че вратата с червения триъгълник ме е отвела именно на осмо ниво, а не на трийсето или първо.

Докато приближавах към масата, аз от чисто любопитство вдигнах капака на по-близкия сандък. Уви, нямаше съкровище. Сандъкът се оказа пълен догоре с подбрана пшеница. Много странен избор. На кого би му хрумнало да мъкне от първо ниво до тук такава безполезна вещ? Вторият сандък беше пълен с пшеница до половина. Раздразнено затръшнах капака и насочих вниманието си към масата с книгите и пожълтелите свитъци, покрити с дебел слой прах. Нямах намерение дори да ги докосвам, но незнайно защо решилият да проговори Валдер прошепна:

— Чакай. Отиди при тях.

Отидох до масата и взех първата попаднала ми книга.

— Не ги разбирам тези драсканици — погледнах корицата без какъвто и да е интерес аз.

— Аз ги разбирам. Това е старинен оркски. Магическа книга. Безценна е.

Е, може и да е безценна, но нямах намерение да я мъкна със себе си. Книгата беше по-тежка от Кли-кли, когато е преял с череши.

— Вземи онази там, с железния обков.

Избутах свитъците, вдигайки цял облак прах, и извадих книгата, която Валдер посочи. Размерът й беше малко повече от длан, а дебелината — два пръста. На желязната корица се виждаше гномска писменост.

— Малка книга със заклинанията на гоблините.

Само ми се стори или в гласа на Валдер прозвуча благоговение? Впрочем имаше за какво да се диви! Всички книги на джуджетата бяха скрити в Зам-да-Морт и до тях нямаха достъп нито гномите (джуджетата не ги допускаха на по-малко от оръдеен изстрел до своите планини), нито джуджетата (които така и не можеха да разгадаят как се отваря магическата съкровищница). Ето защо това, което сега държах в ръцете си, беше огромна ценност и за двете раси. Повъртях книгата в ръце и внимателно я върнах на мястото й. Нямах намерение да я вземам, нито да информирам Халас и Делер за своята находка. Нямаше да доведе до нищо добро. Малката книжка, облечена в желязо, като нищо можеше да разпали пожар, който да завърши с нова битка на Полето на плевелите. Нека книгата да си остане в тази стая. Във всеки случай няма аз да бъда този, който ще отприщи поредната кървава касапница между джуджета и гноми.