Виелица на сенките [bg]

Продължих нататък и гледах зад вратите, като не забравях да търся и червеното триъгълниче. Десетки безлични зали от всички нива. След Портите не срещнах нито едно поне малко познато ми място. Но видях толкова много различни места от Храд Спайн, че в главата ми стана истинска каша. Запомних единствено скелета, обикалящ в някаква зала от ъгъл до ъгъл, както и пурпурните искри в някаква зала. Представете си плътното, непрогледно кадифе на нощта, на чийто фон се пръскат много далечни пурпурни искрици, много приличащи на огнените снежинки от света на Хаоса. Нямах съмнение, че тази врата водеше към едно от най-дълбоките нива на Костните дворци.

Още една врата. Поставих ръка. И гръмко извика от изненада. Зад вратата властваше нощта. Силите на месечината едва стигаха да осветят поляна, обградена от величествени златолисти. Недалеч от входа към Храд Спайн гори малък огън. Плахото му трептене пробуди в сърцето ми странна тъга. Около огъня лежаха хора. Всички спяха, само фигурата на часовия беше застинала на границата между светлината на огъня и нощта. Стражът помръдна и аз разпознах Змиорката.

Ето го шансът! Ето я възможността още сега да се измъкна от Храд Спайн! Само трябва да отворя вратата, да пристъпя през нея и щях да се окажа на свобода. Отварям вратата и повече няма да ги има проклетите стени, гробници, подземия. Няма да ги има страха, умората, безкрайните кошмари по време на кратките почивки, глада и бягането. Да пратя Рога на дъгата в мрака, да пратя Поръчката някъде по-далече и да забравя тези дни, сякаш са били просто един страшен сън. Ръката ми против моята воля легна върху дръжката на вратата и тя без никакви усилия се отвори. В лицето ме удари свежестта на есенната нощ и дима на лагерния огън. Аз вдишах този аромат като най-великия дар на боговете. Една крачка, и кошмарът щеше да свърши. Само една крачка. Отворих вратата по-широко и пантите тихо изскърцаха. Този звук беше напълно достатъчен за Змиорката да се разсъни и предпазливо да тръгне в моята посока. Не знам дали беше видял нещо или просто се беше насочил към звука, но на мен много ми се прииска да извикам и да привлека вниманието му към себе си.

— Погледни съседната врата, Гарет — прошепна ми Валдер.

Гласът му разруши илюзията и аз погледнах натам, накъдето ме съветваше. В ъгъла на вратата, намираща се от дясната ми страна, беше нарисуван триъгълник. Червен. Проклинайки наред всички богове, заедно с Господаря и шегобийката Съдба, аз хлопнах вратата към свободата и стиснал здраво дръжката, направих крачка назад. Тресях се като болен, и нищо чудно! Едва не оплесках всичко. На косъм бях да изгоря мостовете. Проклятие! И какво ме беше прихванало?!