Виелица на сенките [bg]

Кли-кли обидено изгледа високия мургав жител на Гарак, нацупи се, млъкна и в следващите два часа от него беше невъзможно да се изтръгне и една дума.

Вървяхме през Заграбия вече пети ден. Да, да, разбирам как би трябвало да изглежда във вашите очи: деветима ненормалници, в това число два тъмни елфа, един гоблин, едно широкоплещесто джудже, един свадлив брадат гном, един навъсен рицар, двама воини и един с вид на крадец, крачат между дърветата и крещят с пълно гърло. Защо крещят? Защото са психо. Защо са психо? Защото никой нормален за никакви пари няма да влезе в Страната на горите, още повече на територията на орките, известни в цяла Сиала с „топлото“ си гостоприемство към чужди. Всъщност не бяхме чак толкова ненормални (най-малкото за себе си го твърдя). Просто бяхме принудени да влезем в Заграбия и тази принуда си имаше конкретно име — Рога на дъгата. Ще попитате, за какъв мрак ни е притрябвала някаква си прокълната свирка? Е, ще ви отговоря съвсем честно: ако зависеше от мен, за никакви пари не бих влязъл в гробниците на Храд Спайн, за да го търся този Рог. Но в случая нямах думата, бях обвързан с Поръчка, според която до средата на зимата трябва да доставя този Рог на Ордена на маговете в славния град Авендум, в противен случай цялото кралство ще има наистина голям проблем. Преди много години от глупост маговете скрили Рога на дъгата в дълбините на Костните дворци, а единствено той задържал човек на име Неназовимия, който вече петстотин години точи зъби за нашето кралство. Но сега силата на Рога отслабва и някъде към март очаквахме магьосника, заедно със силите на целите Безлюдни земи, да ни дойдат на гости. Разбира се, никой тук не чакаше Неназовимия с отворени обятия и затова Орденът на маговете отчаяно се нуждаеше от Рога, за да прогони врага обратно в ледената пустиня. Така, това беше просто кратко разяснение за онези, които още си блъскат главите какво правим в Заграбия. Вземаме Рога, спасяваме света и се заемаме с друга безполезна и абсолютно глупава безсмислица. Тъпо? Е, склонен съм да се съглася с вас. Самият аз всяка сутрин се събуждах с тази мисъл, но кой знае защо никой не искаше да ме чуе. Нито Миралисса, още по-малко пък Алистан Маркауз. Но тук сам си бях виновен — обвързах се с Поръчка, която не може да бъде разтрогната. Сега трябваше да се мъча, да бягам, да крещя и постоянно да се измъквам от безброй… неприятности. Впрочем, Поръчката си имаше и добра страна — след изпълнението й ще получа петдесет хиляди златни и кралско помилване… Само дето не бях чувал покойници да се нуждаят от пари и помилване. Обикновено на тях им е достатъчен по-дълбок гроб и надгробен камък. Защо го казвам всичко това? Затова, защото всичко, което се случи с нашия отряд по време на пътуването от Авендум до Заграбия, беше просто като нежен пролетен полъх. Но виж в Заграбия, още повече в Храд Спайн, щяха да започнат истинските ни неприятности. Не хранех никакви илюзии (освен може би съвсем малки) за успеха на нашата мисия.

— Гарет, пак ли се занимаваш с глупости? — гласът на Кли-кли ме откъсна от мрачните мисли.