Виелица на сенките [bg]

Накрая настъпи и най-неприятният момент. В началото светлината на магическия фенер избледня, замъгли се, след което неуверено примигна и угасна. После отново светна, уплашено затрептя в опит да се разгори с нова сила, и светна. За миг озари коридора на цели двайсет ярда, след което окончателно угасна, потапяйки ме в непрогледен мрак. Сега бях по-безпомощен и от новородено котенце.

Раздразнено хвърлих угасналата пръчка настрана. Дотук бях. А Фор ме предупреждаваше. По-добре килия в Сивите камъни, отколкото да обикалям така в мрака, очаквайки незнайно от кого незнайно какво. Помрънках си малко да ми олекне, след което поставих лявата си ръка на стената и запъплих (именно запъплих) напред. Всичко това много ми напомняше на обикалянето в затвора на Господаря. Тогава пъплех по същия начин. Докосвах стената с ръка и се взирах в тъмнината. Но колкото и да се взирах, все тая. Сега нямаше да си видя пръстите на ръцете, дори и да си бръкна в окото с тях. Наистина беше ТЪМНО.

Няма да лъжа, не знам колко дълго продължих така. Скоростта ми беше никаква, постоянно се страхувах да не пропадна в някоя дупка, незнайно как появила се под краката, или да се натъкна на някой коварен капан. Колкото до капаните, след кратък размисъл просто изхвърлих мисълта за присъствието им от главата си. Защо да хабя нерви, след като не мога да видя и най-примитивния? На три пъти почивах, а един път опитах да подремна, но спазмите на празния стомах не ми позволиха да заспя.

Левият крак напред, после десният крак напред. Да се държа до стената. Да не спирам. Да вървя. За това, че всичките ми усилия най-вероятно ще останат напразни, се стараех да не мисля. Изтласквах лошите мисли далеч от мен, но те постоянно се връщаха с нова сила.

Под краката ми се раздаде едва доловимо хрус и аз спрях. Наведох се и зашарих с ръце по пода. Пръстите ми напипаха нещо дребно, с неравни остри краища. Парченце или от счупена съдина, или от кост. Но откъде ще се вземе тук съдина? Ами отникъде. Затова пък кости в Костните дворци колкото искаш.

Тогава въпросът беше откъде са се взели тук костите? Разбира се, можеше да се предположи, че това са останки от погребани тук, но кой ще погребва мъртви на място, до което беше практически невъзможно да се стигне? А и дали изобщо орки и елфи са знаели за това място? А ако костите не са от гроб, то… То някой като мен се е опитал да мине по този коридор, но е останал тук завинаги. Но колко хора и нехора би трябвало да са минали оттук, та костите им да хрущят под краката като снежна кора? Много, а това по принцип беше невъзможно (освен ако не са идвали тук от хилядолетия). Защо костите (ако това бяха кости) са толкова ситно раздробени? И щом си зададох този въпрос, веднага станах нервен.

Хрус, хрус. Хрус, хрус.

Този гаден звук започна да ме дразни. И да ме смущава. Нещо в него не беше наред. Спрях.