Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
— Интересува ли те още нещо, Валдер?
Мълчание.
Свих рамене и тръгнах към изхода. Време беше да взема Рога на дъгата и да се изнасям от тези негостоприемни места.
Мечтател! „Да взема Рога на дъгата“! Първо трябва да се добера до тази пищялка! А да се добера се оказа не чак толкова лесно!
Излизайки от стаята-библиотека, попаднах в нещо широко, което не можеше да се нарече нито коридор, нито зала. Както и на шесто ниво, тук царяха сумрак и плътни сенки. Восъчните факли пращяха и се опитваха да осветят подземните дворци, но силиците им, уви, не стигаха. Около мен всичко изглеждаше спокойно, но аз не забравях за предпазливостта и ежеминутно спирах и се ослушвах. Слава на Сагот, нямаше нищо ужасно или тайнствено. На осмо ниво се оказа доста хладно, от страничните коридори имаше постоянни течения, които ме пронизваха до кости.
Нямах карти, но помнейки думите на Посланика, крачех само напред и не се отклонявах никъде. Разбира се, да му се доверявам беше глупаво, но досега всичките му думи бяха верни и не мислех, че импровизацията ще е най-добрият начин да се измъкна от неприятната ситуация, в която се бях озовал благодарение на загубата на пътеводните карти.
След половин час ходене факлите по стените се разредиха, а след това съвсем изчезнаха и отново трябваше да вадя гъбата-светилник. Последва поредица от зали с редици масивни колони покрай стените, сводести тавани и ясно изразени контрафорси. От архитектурата лъхаше груба небрежност и припряност, макар да бях сигурен, че залите са създадени от орки и елфи. Но определено ги бяха правили през пръсти, сякаш са нямали търпение да напуснат осмо ниво възможно най-бързо. В интерес на истината, това беше напълно логично желание за всяко разумно същество, макар че го разбрах чак около четиридесет минути след като последната факла остана зад гърба ми.
Светлината на моята гъба изтръгна от мрака на необятната зала една доста интересна картина. Това нямаше да го нарисува дори някой луд от болница „Десетте мъченика“. Просто няма да му дойде на ум, че такова нещо би могло да съществува. Признавам си честно: по гърба ми пробягаха мравки, устата ми пресъхна, а езикът залепна за небцето. Не всеки ден имаш „късмета“ да станеш свидетел на епизод от това, с което толкова често ни плашат жреците (имам предвид приказките им за идването на мрака в Сиала и други подобни истории). Точно пред мен се извисяваше деветярдова стена. По принцип нищо особено, ако не обърнеш внимание на факта, че вместо тухли строителите бяха използвали човешки черепи.
Хиляда хиляди черепа ме гледаха с черните си очни кухини, хиляда хиляди показваха зъбите си в язвителна усмивка, хиляда хиляди сияеха с ослепителна белота. Хиляда хиляди? Или повече? Колко черепа са били нужни, за да се създаде такава стена? Представляваха страшна и в същото време завладяваща картина. Зловеща красота и нереалност на случващото се. Кой и как е създал това? Защо? И откъде е намерил такава планина от човешки черепи? И дали моята глава няма да се превърне в поредната тухла в зловещата стена? Колко много въпроси само. И нито един отговор.
Черепите напълно преграждаха по-нататъшното ми придвижване. Тръгнах покрай тях, но опрях в стената на залата. Поех обратно и скоро намерих отвор във формата на арка, чийто свод беше облицован с ребра. Промъкнах се през арката и…
Това се казва „и“! Сега вече бях сигурен, че Костните дворци са получили името си благодарение на това място. Пред мен лежеше склад, хранилище, колекция, съкровищница от човешки кости! Купища останки и скелети, които някога са били хора. Това не можеше да се присъни дори и в най-лошия кошмар. Стените на залата бяха облицовани с черепи, таванът — с кръстосани помежду си ребра и лопатки, огромните полилеи се състояха от цели ярдове гръбначни стълбове, ребрени решетки и черепи, в които гореше магически огън, перфектно осветяващ Костните зали. Крачех покрай тези останки и настръхвах всеки път, когато хвърлях поглед към костите. Не беше много приятно да ходиш по гигантски отворен гроб — склад за човешки смърти. Определено вдъхваше ужас. Изглеждаше, сякаш душите на тези, които така и са останали непогребани през изминалите столетия, ме гледат през тъмните дупки на безбройните черепи.