Диамантен меч, дървен меч [bg]

Магическата свита даже от приличие не се прикри, че плете заклинания за подслушване. Този път обаче Императорът дори вътрешно не се разгневи. Скри единствено жестоката си усмивка.

„Пълнете, пълнете чашата на търпението ми. Сетне ще изпиете до дъно ферментиралото в нея отмъщение!"

- Наредено ми е да предам следното, о, повелителю - запелтечи

човечецът, мигайки уплашено: „Всичко се урежда най-изгодно, не ще се бавя

с резултатите, които желае моят Император."

Скулите на владетеля се вкамениха. Според уговорения код за кореспонденция фразата „не ще се бавя" значеше най-лошото - воинът на Братството е бил заловен.

- Можеш да си вървиш - небрежно отвърна Императорът. Изобрази на лицето си досада, все едно бе разочарован от отговора. В същото време напрегнато разсъждаваше какво може да последва, какво ще научат от пленника маговете на Дъгата и колко скоро следва да се очаква ответния им удар.

Без да бърза, младият владетел се приближи към високия прозорец. Волните безшумно го последваха, а маговете непристойно гръмко замърмориха за „стрела отвън". Императорът само криво се усмихна - личната му стража бе способна да улови летящ арбалетен болт пред самото му лице.

Постави крак на перваза и надникна навън.

Под него се простираше есенният Мелиин - благословено място, над което никога не бе вилнял Гибелният порой, където и зиме не винаги бе толкова студено, че да се палят печки всеки ден. Като сива стомана на крива сабя лъсна огледалото на реката, която течеше покрай Крепостната скала. Приличаше на острие, заобиколило щита на противника и дълбоко забило се в плътта му.

„О, ако можех със същата лекота да пронижа черното сърце на Дъгата! Сега, май, тя ще да порази мен - парадния повелител на Империята Мелиин.

А може би не? Никога не се знае какво ще поднесат вълшебниците."

В душата му отново се надигна вълна от гняв. Младият мъж побърза да я овладее. Нямаше право да се гневи. Нямаше право да се издава.

Следваше да остане спокоен, хладен, дисциплиниран. Готов като легионите си да скочи, когато трябва. Не по-рано. Не по-късно. Навреме.

„Може би е за добро, че маговете са спипали наемника на Братството. Сигурно вече е време. Ала Седмоцветието няма да ми позволи да се подготвя добре за война с тях. Налага се да заложа на изненадващ и мълниеносен удар. Насочен там, където никой от тях не очаква. Дали ще е смъртоносен от първия път? Дали ще ми стигнат силите? Няма значение. Ако ще се мре, няма да е в подземните зандани на ордените!"

Не се съмняваше, че Сежес и останалите са уведомени за пленника на Сивите. Не оставаха съмнения и в това, че клетникът вече е изпял всичко, жив или мъртъв, доброволно или под магически изтезания. Хеон бе обещал да прати най-добрия, такъв, който щеше да се самоубие в случай на провал.

Ала нима това би спряло некромантите на Дъгата? Императорът познаваше възможностите им. Известен шанс би имало, ако Бащата просто не бе споделил с боеца целите на поръчката. Само че разпитвачите на Седмоцветието умееха да сглобяват парчета от мозайки. Налагаше се да приеме, че вече е разобличен, и да започне да действа като такъв.