Диамантен меч, дървен меч [bg]

ПЪРВА ГЛАВА

- Дано се доберем до Хвалин, преди да ни връхлети Пороят...

Тя се разсъни, изтръгна се от зиморничавите обятия на рехавия сън. През дупките и цепнатините на платнището във фургона проникваше влажният октомврийски вятър. Старото, късо одеяло не я предпазваше и ако не беше смъртната умора, девойката нямаше да мигне цяла нощ. Белегът на шията я болеше - идеше дъжд. Стар белег беше, стар и грозен...

Отново бяха на път.

„Проклет да е.. - каза си тя. - И той, и вечното - Да побързаме да изпреварим Пороя.. , което не спират да повтарят всички в трупата..."

Да, тукашният порой наистина заслужаваше главната си буква. Той не „почваше", нито се „изсипваше", а именно връхлиташе, застигаше... Мрачното, тъмно небесно войнство се задаваше от изток - хоризонтът беше застлан с черни кълбета, сякаш там бушуваха невиждани пожари. Ала всичко, що се отнасяше до Гибелния порой, хората се стараеха да изказват с най-прости думички... Все едно това можеше да ги опази от смъртта, която се лееше от небосвода.

Този път втръсналата фраза беше произнесена от Кицум -стария смешник, който никога не се разделяше с бутилката. Ръцете му вечно трепереха, а от устата му лъхаше на алхими-чески гадости дори когато се случеше да е трезвен (рядко явление). Даже на манежа не излизаше, преди да е сръбнал ,.глът- чица за късмет". Обемът на „глътчицата" се колебаеше между два юмрука пиво и цяла бутилка лют джуджешки „Каменен жар".

Тя се сви, в напразно усилие да запази последните остатъци топлина. Всеки момент щяха да я сритат да става. Канеха се да спрат само за няколко минути - колкото да напълнят вода от крайпътния кладенец, после конете отново щяха да помъкнат фургона през горската пустош. Пътят им минаваше край повалени от вятъра по-слаби дървета - известният Суболишки пущинак, който отделяше славния град Хвалин от не по-малко величавия Остраг.

..Дано се доберем, преди да ни връхлети Пороят...

Не спираха за нощувка. Не палеха огън при кратките лаге-рувания за почивка. Готвеха на желязна печка, прикрепена за външната страна на фургона, да не стане беля. Ала готвеха набързо и без особено старание -ако дъждът ги настигнеше на открито, всички бяха обречени.

Без да чака ритник в хълбока, девойката отметна одеялото и се протегна -леко и грациозно като дива котка. Всъщност, сравнението не бе далеч от истината - нейните заострени ушич-ки й придаваха сходство с котките, и то тъкмо с дивите.

Тя бе от племето Дану. Хората я наричаха Ахата заради изключителния цвят на косите й - синкавочерни като гарваново крило, по-лъскави от катран. И никой не береше грижа как звучи истинското й име.

- А, излюпи се... - Кицум седеше на олющеното си сандъче и пиеше димящ чай от напукана костена чаша. Фургонът безмилостно се тресеше по друма, но старият клоун незнайно как успяваше да не излее нито капка. „Богове! Кицум пие рано сутрин... чай!?"

- Залавяй се за работа, изчадие остроухо. Казаните от вчера не са чистени. Трош домъкна вместо теб вода и за нас, и за господин Онфим. Поне да му беше пуснала на момчето от благодарност...