Диамантен меч, дървен меч [bg]

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ахата не искаше просто да загуби съзнание, да изпадне в несвяст. Тя желаеше, жадуваше да ослепее, да оглушее, да загуби осезание. Да престане да чувства изобщо.

„И нека тогава проклетото Седмоцветие да върши каквото си иска!"

Когато вълната бодлива и мразовита човешка магия я заля, девойката Дану усети, че светът край нея сякаш се срива. Не чакаше нищо добро от маговете. Особено след всичко, което се бе случило. Знаеше, че свидетели като нея не живеят дълго. Онфим довършваше това, което беше започнал.

В тъмнината проблеснаха сребърни искри. Просната в калта, Евелина уплашено виеше и тракаше със зъби. На Ахата изведнъж й дожаля за същата тази жена, в чийто гръб би забила нож с удоволствие и без да се колебае.

Мракът изведнъж взе да отстъпва, все едно стените на тунела се разширяваха. Тъмнината придобиваше нова форма и поглъщаше земята наоколо. Сребристите искрици се въртяха и очертаваха човешки фигури, които постепенно станаха по-реални. Носеха червени и жълти плащове. Ордените Арк и Угус. Появиха се общо девет вълшебника - последният бе съвсем дребен. Заедно образуваха пълен магически синклит. Чародеите обърнаха на жалките мърляви бегълци точно толкова внимание, колкото се отделя на червеи.

Повече ги интересуваше изчадието с ръждивите доспехи и черепа-фенер.

Ахата се притисна към пръстта зад себе си - парче стена, последен къс от предишната реалност на тарличината. Сви се, безсилна да откъсне взор от маговете, както одеве - от Господаря на Пороя.

Вълшебниците изглеждаха съсредоточени и делови. Държаха се за ръце. Бавно вдигнаха длани с преплетени пръсти и нещо замърмориха на тайния си език...

Земята под Ахата потрепери в конвулсия. И тозчас отгоре, от повърхността, долетя отговор - все едно съскаха десет хиляди пепелянки-усойници. Откатът на магията пареше като вряла вода.

Маговете на Дъгата не мятаха мълнии, нито творяха чудовищни призраци. Просто стояха, но създаваха впечатление, че удържат товар, тежък колкото планина.

Ахата бе готова да се закълне, че изникналата посред тунела на тарлингите кухина все още расте нагоре - право срещу яростно вилнеещия Гибелен порой.

„Ясно е, че искат да ни погубят! Циркаджии! Същите са като Онфим! Само ни замазват очите с този Порой!"

Ахата се озъби в ням вик и пречупи, преодоля вцепенението си. Тъкмо щеше да се хвърли право срещу кръга магове, когато таванът на пещерата се спука и във вътрешността му като две копия нахълтаха чифт зелени лъчи. Великанът горе също трошеше земята - усещаше враг.

„Край - с обречено облекчение успя да си помисли Ахата. Тя искрено смяташе, че това е последното нещо, което й се случва. - Кой може да устои на Пороя..."

- Прреобрразувай, Хависарр! - изпищя момичешки глас нейде измежду червените и жълтите наметала, които смешно произнасяше „р".

- По елипса до осми квадрант! Магаре, мишка, жаба! - момичето или ругаеше някого или произнасяше съвсем детински заклинания...