Диамантен меч, дървен меч [bg]

Той е бил, той - Господарят на Пороя.

А сега е усетил нас. Затова обикаля отгоре, виждам го добре въпреки скалите и пръстта над главата ми. Засега е на повърхността, ние сме под земята. Но... Но отровата на Пороя си пробива път през почвата и глината. Затова не бива да стоим. Ако се влачим напред, като нищо ще влезем направо в лапите на тарлингите.

Дали все пак Господарят на Пороя ще ни стигне?

Демон да го вземе, тук нищо не е случайно - нито прозрачната земя, нито идеално правият тунел-тарличина... тук има пръст магията! И то много силна магия, направо невероятна! Нима някой е решил да ни помогне? Да помогне на мен? Възможно ли е?

Защо е чакал толкова дълго! Защо е позволил на Онфим да се измъкне с Immilspoeunn? Защо е оставил светинята в алчните ръце на хуманусите?

Защо, защо, защо?!

Не разбирам кой би могъл да помогне. Маговете на Дъгата? Та те мразят Дану, те са враг. Страшен и безмилостен, враг, по-ужасен и от имперските ловци с техните обучени кучета! И Дану мразят маговете. Винаги гледат да хванат жив вълшебник."

Бяха успели само два пъти. Заловените бяха послушници и чираци от най-низшите рангове. Нещастниците платиха за греховете на Върховните магове. Краят на всеки един от тях бе невъобразимо мъчителен. Изтезаваха ги по няколко денонощия - една дълга екзекуция, симфония на агонията.

Ахата не бе виждала това със собствените си очи, но като малка бе чувала за страданията на омразните магове.

„Нима сега ще тръгнат да ми помагат?

Абсурд!

Но... Кой друг тогава?"

Преди време тя би повярвала в прекрасната приказка, че някой по чудо оцелял чародей Дану е дошъл именно за нея, Seamni Oectacann. Ала човешкото робство бе изцедило от нея вярата в такива приказки.