Диамантен меч, дървен меч [bg]

Пътниците, измъчени от прекосяването на мочурищата, почти бяха забравили за другата смъртна опасност - лютата гибел, против която не можеха да се изправят с меч в ръка и храбро сърце. Цяла нощ бяха секли като касапи. Това не бе нито честно, нито славно сражение, а гнусна, кървава работа. Поне знаеха, че всяка капка пролята кръв струва злато, обещано на Кръга на Капитаните.

По едно време решиха да си отдъхнат. Ала тогава се сетиха за Пороя и отново отмениха почивката. Изстискваха последните сили от конете - цената бе животът им.

- И по-добре - рече Кан, докато бършеше оплесканото оръжие. - Така пътят до самото ждрело ще е чист. Сега маговете навярно пълзят по покривите и гледат да не са пропуснали някоя пукнатина...

Шегата не бе смешна, нито уместна, ала и тримата се посмяха. После продължиха нататък. Нататък. Нататък.

Зад мочурищата отново се издигаше гора. Не бе гъста - отдавна я бяха разреждали още джуджетата, а през последните десетилетия и алчните иманяри, които за дървен материал изсичаха цели дъбрави. Дънерите отиваха за крепежни греди в подземията след войната. Множество рудници, лишени от магическата си опора, бяха станали опасни и често се срутваха. Затова доставчиците за мините също изсичаха гората.

Тави разглеждаше картата, без да спира да побутва коня да се движи.

„Така... Главният вход в Пещерната столица. Ето го лагерът на иманярите, а ето го и вертепът на маговете. Те са на североизток. Ако сега завием рязко на запад и заобиколим от юг полите на Цар-планина, в подножието й ще открием една закътана долчинка, цялата обрасла с бодлива леска. Волните наричат такъв гъсталак „инбис", което ще рече „забава". Защо са го нарекли така - никой не знае, а те и не обясняват. Мълчаливи са Волните. Колкото и да съм живяла сред тях, пак са ми чужди. Дори и да забравя, че някога съм имала човешки родители, това няма да промени нищо. Нито у мен, нито у Волните. Да, осиновиха ме. Мен - човешкото момиченце. Но ме подложиха на същото, на което подлагат и своите чеда."

Лекарите на Кръга оглеждаха бебетата и което им се струваше неподходящо - отиваше в реката. И то не в каква да е река... Останалите израстваха в общи къщи, където оцеляваха само най-силните, а за храната, водата, леглото и за завивката трябваше да се бият...

„Никога няма да проумея Волните - помисли си Тави и косо стрелна Кан-Торог с поглед. - Колко ли хлапета си направил, воине? Ти си бик за разплод. Осеменяваш дъщерите на видните родове. А после на тези жени им връзват очите, запушват им ушите, опиват ги с отвари, така че нито да видят, нито да чуят, нито дори да усетят рожбите си. Клановете на Волните не са семейства, а бойни дружини. Няма сърдечна и уютна топлина, а хладна и несъкрушима вярност... И все пак - засега са единствените непобедими..." Девойката се сепна.

„Какво ме прихваща? Замислих се за бодливите лески, пък виж докъде се търкулна непослушната ми мисъл... Така, леската. Тайният вход на джуджетата. Един от многото тайни входове. Сидри знае три заклинания. Първото трябва да отвори входа. Второто - да прогони Мерзостите в средните галерии. А третото ще помогне да изпълним онова, заради което сме включени в този поход..."