За честта на крадеца [bg]

— От твоите е, нали? — попитах Келс. — Ти си накарал тази купчина плат да ми ходи по петите, за да знаеш какво правя, а?

— Не позна — отвърна главатарят.

— Тогава защо е тук, по дяволите?

— Седни.

Келс посочи двата стола пред бюрото.

— И прав ми е добре — отказах, но застанах до столовете.

— Както искаш.

Той заобиколи бюрото и седна на най-близкия до мен ъгъл. Отдели миг-два да позяпа откровено старите дрехи на Нестор, които носех, и вдигна рамене.

— Е, какво имаш да ми кажеш?

Вторачих се първо в моя тартор, после в мъжа с наметалото.

— Още чакам отговор — напомних на Келс.

— Той е тук, защото аз го помолих. Този отговор трябва да ти стигне.

— Не и след като той ме разиграваше така. От самото начало на тази бъркотия ми пробутваше сведения и ме пращаше на едно или друго място в Десетте пътя.

— Чул ли си лъжи от мен досега? — обади се неясният силует.

— Не това е важно.

— Именно това е важно — натърти той. — Дори последствията да не са ти харесали, не можеш да твърдиш, че не те заведох където поиска.

— Поне да беше споменал за проклетите пояси!

— Ако бях споменал, щеше ли да влезеш там?

— Мръсник! — избухнах аз. — Нямаше право да ме подвеждаш така. — Посочих Келс с лявата си ръка. — Работя за него, а не за тебе, и да ме вземат мътните, ако ще говоря какво знам пред някакъв тип, заради когото едва не ме пречукаха.

— О, ще… — подхвана силуетът.

— Ще правиш каквото аз ти кажа, Дрот! — намеси се Келс.

— А аз ти казвам да говориш.

Погледът ми шареше между двамата. Какво ставаше тук, мътните го взели? През всичките години, откакто носех сведения на Келс, винаги разговаряхме насаме. Дори в отдавна отминалото време, когато бях обикновен уличен нос, Келс все напомняше колко е важно никой да не знае за разговорите ни. Толкова ли се бе променило положението ми, откакто в бандата на Нико бяха научили какво съм вършил? Умът ми не можеше да се примири със заповедта на Келс да се раздрънкам пред човек, който не е от бандата.

Не виждах никакъв смисъл в това.

Келс се изправи, застана пред мен и се вторачи в очите ми.

— Казах ти да ми съобщиш какво си научил. Е, казвай го.

И тогава, както Келс стоеше само на една стъпка от мен и усещах дъха му на лицето си, виждах колко е наежен и как са изпъкнали жилите на шията му, видях… тревогата в очите му — широко отворени, нерешителни, умоляващи. Забелязах как се извиха за недоловим миг към закачулената фигура, която сега стоеше зад него, а после се загледаха над рамото ми.

Проумях, че Келс е уплашен, а не разгневен. Искаше и аз да играя в сценката, която бе подготвил.