За честта на крадеца [bg]

Келс навря нос в лицето ми, искриците в очите му угаснаха.

— Да не намекваш, че не ме бива за главатар?

Сега не се преструваше, но ми беше все едно. Олекна ми да си излея душата. Твърде много ми се бе събрало през последните седем години, да не говорим за последните седем дни, за да хитрувам.

— Не намеквам, а ти казвам направо, че трябваше да помислиш сериозно още когато дойдох при тебе първия път. Знаеше, че Нико ще те нападне, но реши да се надлъгваш с него. — Пак посочих вратата. — Е, какво спечели досега, да му се не види?

Чакайте — пак каза непознатият.

— А ти какво би направил? — неприязнено попита Келс.

Откъде да знам, по дяволите?! Прекалено зает бях да се спасявам от Бели пояси, наемни убийци и хората на Нико, за да умувам за тактиката. Пък и нали не съм нищо повече от нос — явно трябва само да слухтя и да докладвам. Да ме пазят Ангелите от идеи за…

— Чакайте!

Този път думата изригна от качулката, сякаш ехтеше от пещера. И двамата с Келс се сковахме и извихме глави към силуета, който изпъна ръка към мен.

— Ти спомена „проклетия дневник“ — продължи гласът, тежък като утайка от кафе.

— И какво от това?

— Кой ти каза, че е дневник?

Ама че гадост…

— Какво?

— Всички го наричат книга, но ти използва думата „дневник“.

Гледах го и мълчах.

— Взел си го, нали?

Погледнах Келс, който пък ме наблюдаваше зорко и чакаше, присвил очи. Завъртя глава толкова леко, че малко оставаше да пропусна това движение.

Пак се обърнах към мъжа с наметалото.

— Не е у мен, но мисля, че знам къде е.

— Убеден съм, че знаеш. Иди и го донеси.

— Защо?

— Какво?!

— Защо е толкова важен за тебе? — попитах го. — И защо да го дам на тебе, а не на друг?

— Не давам обяснения на подчинените си.

„Подчинени“, така ли?

— Майната ти! — излаях и преди Келс да направи нещо, се втурнах покрай него и грабнах една от чашите със свещи.

Плъзнах се над ъгъла на бюрото и спрях през закачулената фигура.

— Стига си ме разигравал! — Вдигнах свещта и се опитах да бутна качулката назад. — Ако си въобразяваш, че… О, Ангели!

Качулката не помръдна. Макар че краят й се смачка в пръстите ми като обикновен плат, тя още закриваше лицето му. Все едно се напъвах да избутам тухлена стена, обвита с вълна.

Но по-лоша беше тъмата вътре — светлината не я прогони. Срещу мен имаше було от сиво-черни сенки, които се местеха и преливаха, сякаш бяха по-дълбоки от размерите на качулката. Стори ми се, че се мярнаха мимолетно очертанията на брадичка и част от нос, но не бях сигурен. Незнайно как обаче прозрях, че и без свещта нощното ми зрение щеше да е безполезно — никакъв взор не можеше да проникне в този мрак.

Стомахът ми се превърна в малка ледена буца.

Мъжът под наметалото дори не шавна, не направи нищо. Само прошепна някаква дума толкова тихо, че не различих звуците. Миг по-късно вече летях през стаята, а ушите ми звъняха от мощта на изреченото слово. Блъснах се в отсрещната стена, отскочих и се стоварих по лице на пода. И замрях.