За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
— Що за услуга?
Лявото му рамо помръдна съвсем леко.
— Ако знаех, нямаше да е услуга, а плащане.
Изскърцах със зъби. Гледах ту въжето, ту Джелем. Накрая се обърнах към Деган.
— Не питай мен — каза той. — За мен такава уговорка е съвсем разумна.
Пак се взрях в Джелем. Седеше си невъзмутимо и чакаше — знаеше, че ме е приклещил. Имах нужда от всяко предимство, което можех да докопам, а това въже си беше сериозно предимство.
— Ами добре. Бездруго вече дължа услуги.
Деган се прокашля сдържано с ръка пред устата, за да прикрие усмивката си.
— Чудесно — одобри Джелем и хвърли въжето към мен. — Заповядай.
Облещих се. Опитах да се наведа встрани, но въжето се разгъна в полет и два от възлите ме удариха по кръста.
Нищо не се случи.
— Изглежда, съм си свършил работата — каза Джелем, взе тестето и почна да разбърква картите. — И то добре.
— Изглежда ли? — Намръщих се и вдигнах въжето от земята. — Не знаеше предварително, така ли?
Джелем само се усмихна.
— Копеле… — казах му, навих въжето и го пъхнах под колана си, за да не се набива на очи.
Джелем още се усмихваше, когато с Деган си тръгнахме.
Келс си бе избрал за леговище останките от някогашно малко имение в североизточния край на Десетте пътя. Също като повечето бивши хубави къщи в квартала и тази била разделяна отново и отново на все по-малки части от поредица стопани или навлеци, докато накрая се превърнала в лабиринт от стаички, свързани с тесни коридорчета, с набързо скалъпени нови стени и съборени предишни. Следите от мазилка и греди в двора ми подсказаха, че Келс е заповядал на хората си да разбият някои от допълнителните прегради вътре, за да минават, а и да се бранят по-лесно.
— Чакайте тук — каза ни един от биячите, които ни съпроводиха от границата на квартала. — Трябва първо да докладвам за вас.
— Ами докладвай — отвърнах аз.
Деган само промърмори нещо и започна да оглежда мястото.
Вмъкнахме се в Десетте пътя по-лесно, отколкото очаквах. По улиците вече имаше открити стълкновения, а биячите и парцалите шетаха на по-големи глутници. Никой не ни обръщаше внимание — явно всички бяха затънали в големи неприятности.
Видяхме три разгорещени схватки насред улицата — две между враждуващи сродници, а третата между малък отряд парцали и внушителна шайка от хората на Нико. Обикновено бих заложил на парцалите, защото разчитаха не само на мечове, а си имаха и алебарди и щитове, но пък биячите на Нико обикновено не си водеха уста. Шепа подхвърлени във въздуха пирони и две изречени думи стигнаха, за да обърнат сражението в тяхна полза. Скоро след това се натъкнахме на хора от бандата на Келс и им предадохме оръжията си с молба да ни заведат до леговището на главатаря.
— Хитро са нагласили всичко за клане на натрапници — каза Деган след две-три минути.
Кимнах. С високата ограда около двора и още по-нависоко разположените прозорци на втория и третия етаж нападателите щяха да попаднат в смъртоносен капан. И то ако успееха да влязат. В момента част от бандата отнасяше от площадчето пред портата всичко по-голямо от обувка, за да нямат враговете нито прикритие, нито какво да мятат по защитниците.
А това не беше добър признак. Намирисваше на отчаяние и последен бой. Подсказваше, че Келс губи войната.
Вътре в двора всичко напомняше още повече на обсадена крепост. Мъжете или щъкаха припряно, за да довършат подготовката, или седяха безмълвно в очакване на неизбежното. Не се чуваха добродушните заплахи или самохвалства, с които сродниците се успокояваха преди битка. Имаше само примирение.
Биячът, когото останалите в патрула наричаха Жокея, се върна при нас. Въртеше в ръцете си късия си камшик.
— Ти влизаш — посочи ме с камшика, — а ти не — каза на Деган.
Деган сви рамене, седна с гръб към оградата и захърка още преди да съм влязъл в къщата.
Качихме се по две стълби, които ми се сториха като четири, и извървяхме дълъг коридор. Спряхме пред обгорена врата. Под саждите още се различаваха следи от изкусна дърворезба — цветя и листа, две-три птичи крила. Жокея тропна два пъти с дръжката на камшика, изгледа ме кисело, обърна ми гръб и се отдалечи. Слушах как ботушите му трополят кухо по дъските на пода в сумрака.
Въздъхнах и потърках наболата си брада. Колко дни бяха минали, откакто бях при Мориарти? Или в дома на Кристиана? Всичко се сливаше в главата ми. Примигнах, плеснах се по бузите и лапнах две ахрами. Почти не ми помогнаха.
— Влез! — подвикна Келс най-после.
Отворих вратата.
Завеси закриваха прозорците и в стаята бяха запалени свещи. Някой май бе намерил в къщата скривалище със стъклария, защото всяка свещ бе поставена в чаша за вино като лале от светлина. Блещукаха из стаята и образуваха свои съзвездия — в тези шарки от ярки и тъмни петна нощното ми зрение ставаше безполезно.