За честта на крадеца [bg]

— Чакайте тук — каза ни един от биячите, които ни съпроводиха от границата на квартала. — Трябва първо да докладвам за вас.

— Ами докладвай — отвърнах аз.

Деган само промърмори нещо и започна да оглежда мястото.

Вмъкнахме се в Десетте пътя по-лесно, отколкото очаквах. По улиците вече имаше открити стълкновения, а биячите и парцалите шетаха на по-големи глутници. Никой не ни обръщаше внимание — явно всички бяха затънали в големи неприятности.

Видяхме три разгорещени схватки насред улицата — две между враждуващи сродници, а третата между малък отряд парцали и внушителна шайка от хората на Нико. Обикновено бих заложил на парцалите, защото разчитаха не само на мечове, а си имаха и алебарди и щитове, но пък биячите на Нико обикновено не си водеха уста. Шепа подхвърлени във въздуха пирони и две изречени думи стигнаха, за да обърнат сражението в тяхна полза. Скоро след това се натъкнахме на хора от бандата на Келс и им предадохме оръжията си с молба да ни заведат до леговището на главатаря.

— Хитро са нагласили всичко за клане на натрапници — каза Деган след две-три минути.

Кимнах. С високата ограда около двора и още по-нависоко разположените прозорци на втория и третия етаж нападателите щяха да попаднат в смъртоносен капан. И то ако успееха да влязат. В момента част от бандата отнасяше от площадчето пред портата всичко по-голямо от обувка, за да нямат враговете нито прикритие, нито какво да мятат по защитниците.

А това не беше добър признак. Намирисваше на отчаяние и последен бой. Подсказваше, че Келс губи войната.

Вътре в двора всичко напомняше още повече на обсадена крепост. Мъжете или щъкаха припряно, за да довършат подготовката, или седяха безмълвно в очакване на неизбежното. Не се чуваха добродушните заплахи или самохвалства, с които сродниците се успокояваха преди битка. Имаше само примирение.

Биячът, когото останалите в патрула наричаха Жокея, се върна при нас. Въртеше в ръцете си късия си камшик.

— Ти влизаш — посочи ме с камшика, — а ти не — каза на Деган.

Деган сви рамене, седна с гръб към оградата и захърка още преди да съм влязъл в къщата.

Качихме се по две стълби, които ми се сториха като четири, и извървяхме дълъг коридор. Спряхме пред обгорена врата. Под саждите още се различаваха следи от изкусна дърворезба — цветя и листа, две-три птичи крила. Жокея тропна два пъти с дръжката на камшика, изгледа ме кисело, обърна ми гръб и се отдалечи. Слушах как ботушите му трополят кухо по дъските на пода в сумрака.

Въздъхнах и потърках наболата си брада. Колко дни бяха минали, откакто бях при Мориарти? Или в дома на Кристиана? Всичко се сливаше в главата ми. Примигнах, плеснах се по бузите и лапнах две ахрами. Почти не ми помогнаха.

— Влез! — подвикна Келс най-после.

Отворих вратата.

Завеси закриваха прозорците и в стаята бяха запалени свещи. Някой май бе намерил в къщата скривалище със стъклария, защото всяка свещ бе поставена в чаша за вино като лале от светлина. Блещукаха из стаята и образуваха свои съзвездия — в тези шарки от ярки и тъмни петна нощното ми зрение ставаше безполезно.