За честта на крадеца [bg]

Значи не се бях побъркал…

— Правилно — потвърди той. — А аз нямам желание да коленича нито пред нея, нито пред никого. Ето какво ме безпокои. Саможивата знае, че поне един от нас ще й се изпречи на пътя, но въпреки това упорства. Това ми подсказва, че има някакво предимство — нещо, което според нея ще й помогне да завладее Десетте пътя. Смятам, че това нещо е книгата.

Преборих се с подтика да се извърна, да примигна, да се издам по какъвто и да е начин. Сянката беше още по-прозорлив, отколкото си мислеше, но нямаше да му разкрия това. Вторачих се право в качулката, насилих се да говоря безстрастно.

— Още колко Принцове са се намесили?

— Засега няма други, освен мен и Саможивата.

— Щом е толкова важно, за какво ти бяха тези игрички? Защо реши да използваш мен, вместо да пратиш свои хора?

— Та нали вие сте „моите хора“ — отвърна Сянката. — Както сте хора на Саможивата, на Кукловодката, на Лъжльото. Зависи кой кога ви дърпа конците. Наистина ли вярваш, че всяко сведение, което си изкопчил от хората на Нико, за да го предадеш на Келс, е придобито само със собствените ти умения? Никога ли не те е спохождала мисълта, че докато ти си дърпал конците, за да мътиш водата в бандата на Нико, някой друг може на свой ред да е дърпал твоите конци? — Изпод качулката се чу мрачно подсмиване. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш, че най-лесно е да насочваш събитията отвътре. Аз… тоест всички ние също го правим, но по-изкусно и прикрито.

Открай време слушах, че Сивите принцове си въртят далаверите точно така, но едно е да го чуеш на улицата, друго е да ти го представят като неоспорим факт. Сянката го каза толкова прямо и равнодушно, че по гърба ми плъзна ледена тръпка.

Той опря лакти на бюрото и под наметалото се видяха ръкавите на изискана въгленосива куртка.

— Сега е твой ред. Разкажи ми за дневника.

Гледах среднощната тъма под качулката и се изкуших — да му разкажа всичко, за да прехвърля на чужд гръб тревогите за книгата, Десетте пътя и войната. Ако се разприказвах, ако дадях дневника на Сянката, всичко щеше да свърши — никакво търчане напред-назад, никакви гатанки, никакво сравняване на моите подозрения с онова, което знаят другите. Нека Сивите принцове си мерят силите, бездруго умеят това по-добре от мен. Нека той попречи на амбициите на Саможивата. Аз просто ще си стоя отстрани и пак ще съм си обикновен нос.

Толкова съблазнително… а знаех, че няма да го направя. „Не давай книгата на никого — заръча Саможивата в съня ми. — И на мен също“. А това не се връзваше с догадките на Сянката. Ако тя толкова напираше да се възползва от дневника, нямаше да ми каже тези думи: „Предпочитам книгата на Йоклаудия пак да се изгуби, вместо да попадне в ръцете на неподходящ човек“. Рискуваше прекалено, ако ще и да беше лукава Сива принцеса, защото ставаше твърде вероятно аз просто да унищожа дневника.

Проумях, че Саможивата наистина иска да придобие дневника, но не заради подбудите, които бяхме готови да й припишем и аз, и Сянката. Спомних си какво ми каза Балдезар за нея и Железния: „Искат да използват книгата срещу империята“. Тогава не ми се вярваше, но сега…